Уилям Уортън - Последна любов

Продължавам да описвам картината, докато съм готов да започна с напластяването на боите. Разказвам й точно какво се опитвам да постигна, какво правя с боите, какъв се надявам да бъде цялостният ефект, за контраста между двете нива и небето и за листата на дърветата — сини, зелени, светлосини и виолетови, като на площад „Фюрстенберг“, но с оттенъци на жълто и оранжево, защото са стари и започват да се уморяват, тъй като усещат, че лятото свършва. Но още са големи и меки и хвърлят бавно движещи се сенки. Обяснявам й как пресъздавам сенките — по-малки и по-тъмни в ямата, отколкото на улицата.

Рисувам и говоря, както с всички картини, които съм правил с Мирабел. Всъщност обясненията изясняват нещата и ми помагат да разбера каква ще бъде следващата ми стъпка.

Когато не разбира нещо, Мирабел задава въпроси и това също ми помага. Никога не бих повярвал, че мога да рисувам по този начин. Надявам се, че това ще помогне и на Мирабел да види картината. Мисля, че ако я види сега, докато я рисувам, вместо на стената в моята стая, ще отбележи голям напредък.

Към шест часа, когато се заслушвам в очакване камбаните да започнат да бият и ми се струва, че картината може би е готова, Мирабел се накланя към мен и прошепва в ухото ми.

— Виждам я, Жак. Беше толкова странно: Бях запомнила всичко, което ми каза и после започнах да виждам картината на триножника. Постепенно, почти несъзнателно, моето видение се сля с твоето и се превърна в картината, която рисуваш, а не само онази, за която ми разказваш. Беше вълшебно. Красива картина. Никога няма да узная как ги правиш, въпреки че ми разказваш всичко. Като сън е.

— Наистина ли я виждаш, Мирабел? Разкажи ми. Каква е светлината? Кажи.

— Камбаните ще започнат да бият всеки момент, така че светлината сега тук не е толкова ярка. Мисля, че няма слънце. Хладно е, но на картината ти има слънце, особено в далечината, на улица „Фур“, както ти каза. Небето е синьо, ала в действителност не е. На картината има малко минувачи, но аз чувам, че покрай нас бързат мнозина. Прибират се да вечерят вкъщи. Не ме питай дали виждам теб, Жак. Знам, че не мога. Не виждам дори истинския пейзаж, който рисуваш. Пред очите ми е, долавям мириса му и го усещам, но още не мога да се осмеля да го видя. Съжалявам.

Избърсвам пръсти и хващам ръката й.

— Не ме съжалявай, Мирабел. Само съм разочарован, че не можеш да преживееш с мен онова, което роди картината. Много бих искал да го споделя с теб.

— Но ти си го пресъздал в картината си, при това по възможно най-добрия начин. Не разбираш ли, че не ми е необходимо да виждам, особено след като ти виждаш вместо мен?

— Мирабел, това ме кара да се чувствам част от слепотата ти и причината за нея. Опитай! Моля те, опитай се да го направиш. Заради мен! Нека да ти помогна да прогледнеш!

— Ще направя каквото искаш, Жак.

— Добре. Искам да видиш само мен. Ще бъде по-лесно, отколкото да видиш цялата улица. Ще гледаш картината, докато тя се фокусира в съзнанието ти, после ще затвориш очи и пак ще ги отвориш.

Тя се вторачва в картината. Сетне затваря очи. Заставам пред нея.

— Отвори очи, Мирабел. Какво виждаш?

— Нищо. Усетих, че се премести, но не виждам нищо.

— Знам, че мисълта е по-бърза от окото, Мирабел, но това е твърде много. Следващият път ще опитаме бавно.

Камбаните на „Сен Сюлпис“ започват да бият.

— Този път гледай картината, докато наистина я видиш. Мести очи по нея, сякаш тя е действителният свят и се впусни в най-отдалечените места. Представи си, че виждаш реалността, а не платното, върху което съм напластил боя. Гледай я така, сякаш си я рисувала ти и току-що си я завършила. Можеш ли да го направиш?

— Ще се опитам.

Седя тихо до нея и слушам как камбаните на „Сен Жермен де Пре“ отговарят в далечината. Мирабел се съсредоточава. Чакам. Започвам тихо да говоря.

— А сега, Мирабел, бавно обърни глава към мен. Опитай да се отпуснеш. Нека да стана част от картината. Не се напрягай.

Тя бавно обръща глава, докато застава с лице към мен и ме гледа в очите. Държи главата си неподвижна, после се усмихва.

— Толкова е странно, Жак. Обърнах глава и отначало сякаш отново имаше мъгла — в края на картината червена, а по-нататък — мрак. Съжалявам, че не мога да те видя. Но това няма значение. Не ми е необходимо да те виждам.

Камбаните са спрели да бият. Не искам да я насилвам. Толкова е странно.

— Още не си готова, Мирабел, това е всичко. Убеден съм, че ще видиш мен и всичко останало. Ще чакаме.