Уилям Уортън - Последна любов

— Вече не съм сигурен в нищо, Мирабел. Но за момента знам какво искам.

В същия миг камбаните започват да бият. Гълъбите кръжат около нас. Пърхането на крилете им и звънът на камбаните заглушава шума на уличното движение. През август в Париж има предимно туристи. Французите ги няма и ще се приберат след няколко дни, когато ще започне голямото завръщане.

Мирабел прибира инструментите си в сака, става и избърсва зрънцата и люспите, които са паднали в скута й. Хващам ръката й, навеждам се и я целувам по врата.

— Какво чудесно ястие си приготвила за нас, любима? Може би не обичам теб, а храната, която готвиш.

Мирабел се вкопчва в ръката ми и я стиска.

— Жак, имам фотоапарат, който беше на Роланд. С него можеш да направиш снимки на картините си. Ще ти го дам, когато се върнем у дома. Ще ядем телешко фрикасе, ако наистина искаш да знаеш.

Тя се усмихва. Слънцето озарява лицето й, осветява прозрачната й кожа и безпощадният му блясък излага на показ фината мрежа от бръчици, светлокафяви петънца на челото и тънките вени, избили на бузите. Навеждам се и отново я целувам.

— Жак! Ставаш по-лош и от гълъбите.

Не може да сподави кикота си. Кой би си помислил, че една седемдесет и една годишна жена може да се кикоти така? Притискам я до себе си и стигаме до улица „Сизо“ точно, когато последните звуци на камбаните заглъхват зад нас.

Обядваме и после Мирабел ми дава фотоапарата — истинска антика. Има капаче с мях. Оглеждам го. Явно не е повреден. Ще срещна затруднения с паралакса, докато правя снимки на картините, но ще се справя. Работи със 120-милиметров филм. От детството си не съм купувал нищо друго, освен 35-милиметрови филмчета.

Но взимам някакъв филм, прочитам характеристиката му и решавам да рискувам без светломер.

Слагам картините в лъча слънчева светлина, проникващ в стаята, така че да се вижда структурата на боите и грапавата повърхност. Снимам ги почти цял следобед. Имам двайсет картини и съм продал други осем. Иска ми се да ги бях запазил. Господи, трудно е да не се държиш собственически с вещите и хората, които обичаш.

После занасям филмчето във фото ателието долу. Снимките щели да бъдат готови след три дни. Може би дотогава ще ми хрумне още нещо и ще напиша по-пълно писмо. Знам, че още съм в шок.

Този следобед не ми се рисува. Двамата с Мирабел отиваме в една сенчеста част в Люксембургските градини и разпъваме сгъваемите столчета в изпъстрената със слънчеви петна трева, близо до кошерите. Страхотно е да се отпуснеш, да слушаш жуженето на пчелите, да усещаш слънчевите лъчи и да долавяш уханието на тревата и различните цветя. Не говорим много. Толкова е интимно само да мълчим и да бъдем заедно. Хващам ръката й.

— Ние сме влюбените в парка, нали, Жак?

— Ние наистина сме влюбените в парка, в Люксембургските градини, в Париж, Франция. Не забравяй това.

— Няма да го забравя, но и не мога да повярвам.

Връщаме се у дома в прекрасната лятна вечер. Небето е сребристосиво, с тънки ивици бледомораво. Никога не съм се опитвал да нарисувам този вид светлина, но сега се замислям за това. Проблемът е там, че тези нюанси на небето се променят толкова бързо и са така мимолетни. Поглеждам към Мирабел, която държи ръката ми. Не си е взела бастуна.

През нощта се любим дълго и нежно, бавно се сливаме в едно. Коленичил съм над нея, я тя милва пениса и тестисите ми. Вече е опитала вкуса им и ме е довела до разтърсващ оргазъм и сега отново ме възбужда. Нежно пъха главата на пениса ми във вагината си. Усещам го, не се втвърдява и бавно се плъзга в нея. Мирабел стиска устни, а очите й са отворени и гледат покрай мен.

— Не мърдай, Жак, скъпи! Моля те!

Опитвам се, но усещам настоятелните насърчения и топлата стегната плът около пениса си.

Мирабел диша учестено и дори леко стене. Това ме възбужда още повече. Тя мята глава насам-натам на възглавницата.

— О, Жак, не съм си представяла, че може да бъде така. Как е възможно някой да почувства самота, след като е познал такава близост? Не, не мърдай! Моля те!

— Боли ли те, Мирабел? Не искам да ти причинявам болка.

— Не, не ме боли, но усещането е толкова силно. Стой неподвижен, моля те.

Изпълнявам желанието й, но потокът от енергия в мен се засилва и се съсредоточава и вече не мога да го обуздая. Отново свършвам. Чувствам как силната струя семе се излива. Мирабел лежи кротко под мен. Изглежда бледа на оскъдната светлина на свещта, която съм оставил да гори до леглото ми. Постепенно пенисът ми омеква, но не го изваждам. Бавно се изправям на колене. Тя плаче.