Уилям Уортън - Последна любов

— Не знам дори телефонния й номер, Мирабел. Толкова съм се отчуждил от нея. След няколко дни ще получи писмото ми. Ще седна и ще й напиша още едно — по-дълго. Имам да й казвам твърде много неща. Пък и мразя телефоните.

Мирабел става и ми донася хартия и писалка. После слага ръка на главата ми.

— Бъди мил с нея, Жак. Кажи й всичко, което мислиш, че трябва, но бъди мил.

Тя взима малкия си сак със зрънцата и кожената чанта с инструментите за гълъбите.

— Ще се върна, когато забият камбаните.

Излиза. Няколко пъти препрочитам писмото на Лори. Това е писмото, което винаги съм искал, но съм мислил, че няма да получа, а сега не знам какво да направя.

Вторачвам се в белите листа, опитвайки се да подредя мислите си. Толкова е трудно да бъда откровен.

28 август 1975

Скъпа Лори,

Благодаря за чудесното писмо. То ме върна към живота. Това обаче не означава, че животът ми тук не е приятен и възнаграден, но ти ме върна към истинската ми същност и нашия съвместен живот. Ужасно съжалявам, че забравих за двайсет и петата ни годишнина. Загубил съм представа за времето. Едва когато прочетох писмото ти, се сетих, че наближава и рожденият ти ден. Трудно е да ти обясня колко далеч съм в мислите си от часовниците и календарите. Когато живееш със седемдесет и една годишен слепец, минутите стават толкова скъпоценни, че не ги броиш, за да не губиш време. Моля те, кажи на децата да ми пишат. Много бих се радвал и на писмата на Хелън. Обещавам да отговоря на всяко писмо, което получа. Съжалявам, че животът ти не е по-щастлив. Мислех, че направих каквото можах, за да го направя такъв. Ала сега виждам, че съм грешил. Трудно е да разбереш кое е правилно, макар намеренията ти да са добри. Засега няма да се връщам при теб, Лори. Надявам се, че някой ден и това ще стане, и ти ще ме приемеш, а децата ще ми простят. Засега трябва да остана в Париж, защото животът ми е тук. Работата и чувството, че съм полезен, са свързани с това място и с онова, което правя. Мирабел излезе да нахрани гълъбите си и аз пиша на кухненската маса. Топло е и слънцето нахлува през прозореца към вътрешния двор. Както вече ти писах, направихме ремонт и апартаментът стана много приятен. Чувам звуците на Париж и бих искал да ги споделя с теб. Мирабел смята, че трябва да се прибера у дома и да се опитам отново да стана част от живота ви. Но аз не мисля така. Според мен всичко, което съм спечелил през тези трудни дълги месеци, ще бъде изгубено, ако тръгна сега. Артистичното ми развитие се намира в толкова деликатна и крехка фаза, че всичко може лесно да се срути и аз отново ще бъда нищо. Затова, моля ви, отнесете се търпеливо към мен. Знайте, че силно ви обичам и се надявам, че един ден ще бъда отново с вас. Най-съкровената ми мечта е да бъдете тук, с мен, но знам, че това е невъзможно. Нереална мечта. Толкова ми е приятно да науча, че всички сте постигнали напредък в живота си. Много се гордея с вас. Чудесно е, че всеки е открил себе си и се бори за място под слънцето. Да правите онова, което искате и да знаете какво е необходимо, за да го постигнете, сега е главното в живота ви. В живота на всеки.

Спирам. Не знам какво друго да напиша. Толкова много от нещата, които искам да споделя, са интимни между Мирабел и мен — това би било издевателство над нея. Препрочитам написаното, завършвам краткото писмо с „любов и възхищение“ и го подписвам и „Джек“, и „татко“. Мислех, че ще излезе много по-дълго и съм изненадан колко бързо го написах.

Сгъвам двата листа и ги пъхам в един от пликовете на Мирабел. Написвам новия адрес на Лори, залепям марки и в долния десен ъгъл с печатни букви изписвам ВЪЗДУШНА ПОЩА, а в левия — името и адреса на този апартамент. За малко не се подписвам „Жак“. Всъщност, вече то е истинското ми име. Излизам и пускам писмото в пощата на ъгъла на улица „Фур“ и „Рен“.

Намирам Мирабел до статуята, заедно с гълъбите й. Тя се обръща към мен.

— Реши да не пишеш писмото ли?

— Написах го, Мирабел, и вече го пуснах.

На ръката й са кацнали два гълъба и тя им дава зрънца. Насочва вниманието си към тях.

— Е, и какво смяташ да правиш?

— Ако искаш, ще остана с теб, Мирабел. Нищо не се е променило. Само съм по-щастлив. Ако ме искаш, бих желал да живеем както досега.

Настъпва продължително мълчание. Наблюдавам я как извършва цялата процедура с гълъбите. Те вече не се страхуват от мен. Дали ако протегна пръст, ще кацнат на ръката ми?

— Ще ми бъде много приятно. Сигурен ли си, че го искаш?