Уилям Уортън - Последна любов

Пробваме различни видове вазелин и аз „опитвам вкуса й“ дълго и нежно, с цялата обич, която изпитвам към нея, но тя си остава твърде тясна и суха. Дори пръстът и езикът ми й причиняват болка. Мирабел плаче от отчаяние.

— Изглежда, че в края на краищата ще умра девствена, Жак, моя любов. Чаках твърде дълго.

Но тази чисто механична невъзможност не възпрепятства любенето ни. Мирабел е толкова страстна в желанието си да ми достави удоволствие и толкова безстрашна и изобретателна в насладите, които ми дава, че се чувствам виновен. Изпитвам и неловкост, защото не знам как бих могъл да я възнаградя за ласките.

Удържах на думата си към Лори. През вторник ходя в представителството на „Американ Експрес“ и питам дали има писмо за мен. Сядам на малкото бюро до прозореца и й пиша как съм и колко често мисля за нея и за децата и ги обичам.

Получих само две писма — от Лори, не от децата. Два месеца, след като я напуснах, тя ми писа, че се прибира у дома, в Минеаполис. Изглежда Дидие не е намерил сили да зареже семейството си и повече не иска да я вижда. Имах чувството, че тя ме обвинява задето съм я напуснал и в писмото си я попитах дали е така.

Ала Лори не отговори. По онова време аз бавно се плъзгах по наклонената плоскост и не бях на себе си. Вероятно идеята, че ме укорява, е съществувала само в пиянския ми унес.

Казах на Мирабел за писмото. Тя отговори, че е трудно да се каже, но според нея не е така. Лори само ми разказвала какво се е случило и сигурна била много нещастна, че е загубила Дидие.

Второто писмо пристигна около година след раздялата ни. Дойде точно, когато започвах да се съвземам и живеех на тавана, няколко седмици, преди да срещна Мирабел.

Лори пищеше, че продава къщата. Била твърде голяма за нея, след като децата ги нямало. Щяла да наеме къща-близнак със стая за гости в случай, че някое от децата реши да я посети. Била добре и ходела на работа. Занимавала се с онова, което винаги искала — управление на личния състав — в една малка фирма в Сейнт Пол. Работата била предизвикателна и трудна, но тя я харесвала. Накрая изразяваше надежда, че съм щастлив.

В отговор написах дълго писмо. Обясних как рисувам и макар че не се получава толкова добре, колкото искам, бележа напредък. Не й разказах как живея. Добавих, че още я обичам. Помолих я да каже на децата, че също ги обичам и ми липсват. Искаше ми се да я помоля да ги накара да ми пишат, но реших да не ги насилвам. Вероятно всичко това е много трудно за тях.

Когато се преместих при Мирабел, съобщих на Лори къде живея — с една седемдесет годишна сляпа французойка, която е прекрасен човек. Дадох адреса. Писах, че ще проверявам и в представителството на „Американ Експрес“.

На всеки две седмици, откакто заживях при Мирабел, аз пишех на Лори дълги писма, в които й разказвах всичко — как стилът ми се подобрява и ставам истински художник, за ремонта на апартамента, за чувствата ми към Мирабел и как мисля, че се влюбвам в нея.

Не исках да бъда жесток. Страхувах се, че Лори няма да ме разбере. Но от друга страна бях научил, че там, където има тайни, любовта умира. Разказах на Лори колкото можах повече за Мирабел — за музиката й, за чуждите езици, които знае, дори за гълъбите. Надявах се, че ще ме разбере.

Една сутрин в края на лятото се прибирам от кроса. Мирабел е още по трико. Или се е упражнявала по-дълго, или аз съм бягал по-бързо. Веднага отива в спалнята си да се преоблече. Въпреки интимните ни отношения, тя е много стриктна с дрехите си. Никога не съм ги виждал разхвърляни из апартамента. Дори в спалнята й всичко е подредено. Вероятно това е единственият начин, по който наистина можеш да оцелееш, когато си сляп и самотен.

Сега стаята й е точно каквато я искаше. Изненадан съм, че стана толкова хубава. Бялото легло в средата и виненочервеният килим на пода подхождат на кафяво-червеникавата дамаска, с която са покрити стените. Боядисах тавана бял като леглото и стаята не е тъмна. Това, разбира се, няма значение за Мирабел, но го изискваше собствената ми естетика. Никога не съм проявявал интерес към вътрешния дизайн, но ремонтът на стаята й ми достави удоволствие.

Повечето нощи Мирабел идва в леглото ми, но винаги става, преди да съм се събудил. Мисля аз да отида в леглото й, но по някои причини не го правя. Има някакво вълшебство в начина, по който стоят нещата сега и аз не искам да променям нищо.

Онази сутрин Мирабел излиза от спалнята си красиво облечена в земни цветове — в каквито съм боядисал моята стая. Приближава се до масата и взима някакво писмо.