Уилям Уортън - Последна любов

Г-жа Лори Лотън

Стивънс Стрийт 4610

апартамент 3Б

Минеаполис, Минесота 55409а

Ако искаш децата да ти пишат и да получиш писмата на Хелън, кажи ми. Моля те, продължавай да ми пишеш.

Очаквам с нетърпение писмата ти.

Оставям писмото. Седим един срещу друг и плачем. Ридая за толкова много неща, че не мога да разсъждавам трезво. Плача за Лори, за децата, за себе си и за собствената си глупост. Трябваше да изчакам. Но преди всичко ридая за нас с Мирабел. Сякаш изградихме една цяла цивилизация върху старите две — нейната и моята. Останките продължават да се показват на повърхността всеки път, когато се опитаме да копаем и да строим. Колкото и хубав да правим света за себе си, предишните два свята са винаги там, готови да изригнат. Хващам ръката й.

— Тя те обича много, Жак. Не знаех това.

— Не можех да повярвам, Мирабел. Разбрах го едва сега, от това писмо. Бях сляп.

— Не говори така. Аз съм сляпата. И ти все още я обичаш много, нали?

— Да. Никога не съм казвал, че не е така. Винаги съм я обичал. Знам, че постъпих неправилно и глупаво спрямо нея, но тогава бях заслепен от собствения си егоизъм.

— Може би, но според мен ти си се държал много по-добре от повечето мъже в твоето положение. Дал си й свободата, която е мислела, че иска. Дори тя не знае какво всъщност е искала тогава, нали?

Усещам, че няма да издържа и отново ще избухна в сълзи. Стисвам красивите чувствителни пръсти на Мирабел и после ги пускам, уплашен, че ще й причиня болка. Трябва ли да наранявам всеки, до когото се приближа?

Преглъщам риданията и се опитвам да се овладея. Дълго седим така. Сълзите по лицето на Мирабел пресъхват. Усмихва ми се.

— Какво ще правиш сега, Жак?

— Ще помисля. Първо ще пиша на Лори и ще й благодаря за прекрасното писмо. Ще й кажа колко много искам децата да ми пишат и особено да получа писмата на Хелън. Ще я помоля да ми пише по-често.

Поглеждам Мирабел в очите. Тя е толкова спокойна и лъчезарна.

— Ще й пиша, че не искам развод. Няма смисъл.

Млъквам. Мирабел продължава да ми се усмихва.

— А ще се върнеш ли при тях?

— Не сега, Мирабел. Още не съм готов. Щастлив съм тук, с теб. Не съм сигурен дали ще искам да живея в къща-близнак в Минеаполис, дори с Лори. Промених се. Сега животът ми е тук, с теб, с картините, в този квартал и в този апартамент. Пък и не съм убеден, че тя ще иска да се върна.

— Ще иска, Жак. Тя те обича. Поне аз бих те искала да се върнеш, независимо от всичко.

Мирабел се умълчава и сетне отново стисва ръцете ми.

— Кога е рожденият ти ден? Не си ми казвал. Мисля, че това писмо е специалният подарък на Лори за теб.

— Предполагам, че исках точно такъв подарък, Мирабел. Имаш право. Но както Лори казва, не винаги знаем какво всъщност искаме. Рожденият ми ден е след по-малко от две седмици, на седми септември. Бях забравил. Нямах намерение да го пазя в тайна от теб. Почти съм забравил колко време съм живял и колко не съм. Животът ми с теб изглежда някак „извън времето“. Не мисля, че някога ще се откажа от него.

— А моят рожден ден е на десети септември, Жак. Родени сме почти на една и съща дата. Но аз го пазех в тайна от теб. Ще навърша седемдесет и две. Не мога да повярвам. Напоследък, откакто съм с теб, се чувствам като младо момиче. Представям си, че си малко по-голям от мен. И двамата сме деца и си играем на семейство. Не ти ли се струва така?

— Защо не вдигнем истинско тържество за рождените си дни, Мирабел? Да отидем в най-изискания ресторант в Париж и да се насладим на изискана вечеря. Ти ще облечеш най-хубавите си дрехи, а аз ще си купя нови. Искаш ли?

— Чудесна идея, Жак. Можем да се преструваме, че сме женени отдавна и празнуваме двайсет и петата, дори петдесетата си годишнина и да се забавляваме.

Бързо разгръщам писмото на Лори и поглеждам датата. Писала го е на двайсет и първи август — двайсет и петата годишнина от сватбата ни. Ето защо го е писала. А не е споменала нито дума за това!

— Какво има, Жак? Извърши някакво бързо движение, а сега си неподвижен.

— Мирабел, тя е писала това писмо в деня на двайсет и петата годишнина от сватбата ни. Дори не се сетих. Господи, чувствам се ужасно! Предполагам, че съм си все същият егоист.

Мирабел сякаш се е вторачила в мен и поглъща информацията.

— Защо не й се обадиш по телефона, Жак? Кажи й, че си забравил. Но това не означава, че не я обичаш. Обади се от телефонната кабина срещу аптеката. Лори ще те разбере.