Уилям Уортън - Последна любов

— Направихме го, нали, любими Жак? Ти пося семето си в мен. Вече не съм девствена, нали? Сега съм истинска жена.

— Ти винаги си била истинска жена, Мирабел.

— О, колко много искам да имах нещо, в което семето ти да покълне и да родя дете от теб! Не е ли глупаво? Винаги искам повече, дори невъзможното. Но държа да бъда откровена с теб.

Отмествам се, лягам до нея и я прегръщам. Сърцето й бие толкова бързо и силно, че го усещам върху гърдите си.

— Как си, Мирабел? Добре ли се чувстваш?

— Ще се оправя след минутка. Само ме прегърни силно.

Дълго лежим така. Точно когато си мисля, че е заспала, тя проговаря.

— Скъпи, трябва да ти кажа нещо. Пазех го в тайна от теб.

Чакам в тъмнината, долавяйки уханието на косите й — миришат на чисто и на бебе.

— Една година преди смъртта на Роланд имах проблеми със сърцето. Наложи се да ме вземат в болница. Лекарите казаха, че било слабо. Затова правя йогистките упражнения и свиря на клавесина — за да се успокоявам. Оттогава не съм имала неприятности, но сега пак ми стана зле. Не беше толкова неприятно както първия път, но усетих стягане в гърдите, което ме изплаши. Но ми мина. Вероятно съм се излекувала. Жак, казвам ти това, защото миналия месец направих завещанието си. Нямам никакви роднини на този свят. Искам апартаментът и парите, които остави Роланд, да бъдат твои, когато си отида. Надявам се, че нямаш нищо против. Вероятно съпругата ти ще дойде да живее тук с теб. Не знам. Само исках да ти го кажа в случай, че стане нещо.

Изплашен съм силно. Не мога да си представя, че с Мирабел може да се случи нещо. Не искам да знам, че сърцето може да й изневери. Няма да мога да живея в този апартамент, след като тя си отиде. Не знам какво да кажа от страх да не я обидя.

— Моля те, Мирабел, не говори за тези неща. Не искам да бъда тук, след като ти си отидеш. Знаеш това. Пък и нищо няма да ти се случи. Ще живеем ден за ден и дните ни ще се слеят в един.

— Да, Жак, имаш право. Само исках да знаеш. Сърдиш ли ми се?

— Как бих могъл да ти се сърдя? Обичам те. Ти си най-прекрасният човек на света. И съм толкова щастлив, че вече не си девствена. Сега и двамата сме зрели хора и щастливи, че сме заедно.

Заспиваме.

Обикновено когато се събудя, Мирабел вече е станала тихичко от леглото ми. Свикнах с това, защото всичко изглежда ново — не е като да сме женени, а сякаш ме е посетила през нощта или съм дете и мама е станала да затопли къщата и да ми приготви закуска.

Тази сутрин се събуждам и Мирабел както обикновено не е до мен. Слагам ръце зад главата си и бавно отварям очи, припомняйки си предишната нощ.

Виждам, че тя седи на пода до леглото. Още е по нощница и краката й са кръстосани в положение „лотос“, а погледът — прикован в стената.

Стените в стаята ми са покрити с нашите картини. Обичам да ги гледам. Мислено ги преглеждам, сякаш броя златото и диамантите, които съм изкопал и пречистил заедно с Мирабел. Уча се от тях и изпитвам огромно удоволствие. А сега тя се е вторачила в картините, огрети от светлината на ранното утро. Изпълзявам от леглото и се приближавам до нея. Тя проговаря, без да обръща глава.

— Колко са красиви, Жак. По-хубави са, отколкото си представях. Ти си велик художник.

Изумен съм. Сядам на пода до нея.

— Какво искаш да кажеш, Мирабел?

— Аз виждам! Когато тази сутрин се събудих и светлината проникна в стаята, аз видях картините на стените. Гледам ги отдавна. Бях забравила колко е хубаво очите да виждат и съвсем не се страхувам.

Не мога да повярвам. Но Мирабел не би направила такова нещо с мен, не би се преструвала. Не й е присъщо да прави номера или да дразни хората.

— Какво виждаш сега, Мирабел?

Тя говори много тихо, но гласът й е изпълнен с вълнение, а от очите й капят сълзи.

— Виждам чудесната измислица на площад „Сен Сюлпис“, която си създал за мен. Толкова е вярна и много по-красива от действителността. Благодаря ти.

Осъзнавам, че и аз говоря тихо. Смутен съм и се опитвам да превъзмогна удивлението си, че Мирабел наистина вижда. Трудно ми е да повярвам.

— А виждаш ли другата до нея?

— О, да. Това са уличките до площад „Фюрстенберг“, гдето гълъбите идват да ядат. Спомням си много добре, когато я рисуваше. Картините са по-хубави от виденията ми. Ти наистина си ни превъплътил в тях, нали, Жак? Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно.

Дълго седим на пода. Денят е топъл и не ни е студено. Тя ми разказва за картините. Не прави грешки и ми обяснява къде съм изобразил виденията й по-ясно за нея. Заставам пред очите й.