Уилям Уортън - Последна любов

Започвам да прибирам нещата си. Поглеждам картината. Хубава е. Имам чувството, че не мога да сгреша. Не съм сигурен дали съм изгубил критичните си способности и вече не съзирам грешките си или дали последните ми картини наистина са толкова хубави, колкото ми се струват. В края на краищата, единственият ми критик е слепец. Не съм много обективен, след като съм ги рисувал аз, а човекът, който ги харесва, не вижда нищо и ме обича. Очите й са пленници на нашата любов.

След вечеря Мирабел ме отвежда в музикалната стая. Сядам на обичайното си място. Наблюдавам я как подготвя клавесина. Сложил съм малка лампа там, където обикновено стоят нотите, като израз на желанието си тя да живее така, сякаш вижда. Мирабел маха покривката от клавесина.

После се приближава до големия шкаф на отсрещната стена. Внимателно изважда няколко предмета. Увити са в плат. Слага ги на клавесина. Девет са.

— Жак, обещах да ти разкажа какво правя с вестниците. Ти беше изключително мил и не настояваше да говоря за това, но сега съм готова да ти покажа. Вероятно това е още една от поредните ми малки глупости, но е нещо, което ми е забавно да правя. Виждаш ли, аз правя папиемаше от старите вестници. Накисвам ги в тенджера с лепило, гипс и тебешир и ги меся, докато се превърнат в гладка книжна маса. След като поизсъхне. Оформям разни предмети.

Тя се усмихва. Обръща се и отвива един от „предметите“ си — геометрично тяло с меки извивки, високо около двайсет сантиметра.

— Разбираш ли, Жак, когато свиря, аз мислено виждам музиката. Не в ноти, разбира се, а като някое от виденията си. За мен всяка музикална творба има определена форма и цвят. Докато усъвършенствах различните сюити, прелюдии и фуги или по-сложни композиции, аз се опитвах да добия представа за всяка и да я превърна в реалност. Това са моите музикални скулптури.

Тя бавно прокарва пръсти по предмета, който стои отвит върху клавесина, сетне ме поглежда.

— За мен този е тъмнолилав, почти черен и представлява „Гробницата на мосю Бланкрошер“, която изсвирих за теб. Във фигурката се опитах да пресъздам свободата, която чувствам, докато свиря това произведение и в същото време — спокойната тъга. Мога само да докосвам „предметите“ си. В магазина има един продавач, който е достатъчно любезен да слуша и да ми дава боите, които му описвам. Но, разбира се, не мога да усещам цветовете. Ти знаеш много за бароковата музика, Жак. Ясно ли е онова, което съм искала да въплътя?

За пореден път съм стъписан. Скулптурата е красива. Ставам и прокарвам пръсти по нея. Фигурата е хубаво пресъздаване на вълнообразни движения.

Мирабел започва да отвива малките статуи една по една.

— Това е моят Gigue 6 6 Джига — бърз, весел и игрив английски танц — Б.пр. . За мен е оранжев и изпълнен с движение. Затова съм го направила и извит и усукан. А това е Sarabande 7 7 Сарабанда — бавен и плавен испански танц — Б.пр. — червен и с дълги, виещи се завъртулки и леки извивки. Allemande 8 8 Алеманда — старинен танц от германски произход с плавен и равномерен ритъм — Б.пр. е оцветен в кафявото на пръстта и е някак бавен и плосък. Виждаш ли колко са различни? Не съм ги показвала на друг, но съм щастлива, че ги виждаш ти. Достави ми голямо удоволствие да ги изработя. Почувствах се не толкова сляпа, когато направих тези малки предмети, които изразяват чувствата ми към музиката.

Прегръщам я. Наистина не знам какво да кажа. Тя непрекъснато ми поднася изненади.

— Мирабел, ти си истинско чудо. Пак го стори. Тези неща са невероятно красиви. Удивен съм, че един незрящ скулптор се е опитал да направи това. Вероятно защото си сляпа и завършен музикант, само ти можеш да преведеш толкова добре музиката във форма. Всяка от скулптурите е застинала музика. Благодаря ти, че ми ги показа.

Разглеждам ги почти половин час. Ръцете и очите ми обхождат повърхността им. Понякога затварям очи, за да ги опозная както е сторила Мирабел и се опитвам да ги запомня.

— А сега, ще ги прибера и ще изсвиря концерта си за теб.

Тя взима скулптурите една по една, увива ги и ги слага в шкафа. Сетне вдига капака на клавесина, придърпва столчето и поставя дясната си ръка върху клавишите. Угасям лампите и се настанявам на обичайното си място.

— Тази вечер ще изпълня за теб един концерт, който започва с най-елементарната и свършва с най-сложната музика, която мога да свиря. Първо ще чуеш Франсоа Коперин, после ще продължа с Йохан Себастиан Бах. Мисля, че градацията ще ти хареса. Ще изсвиря всичките осем кратки прелюдии на Франсоа Коперин. Опитвай се да мислиш за статуите ми, докато слушаш. Трябваше да ги оставя, за да ги докосваш, докато свиря, но може би друг път. Ако се умориш да слушаш, кажи ми. Опитвам се да си създам собствен стил на свирене — съчетание на всички записи на различните изпълнители, които съм чула. Вероятно ще можеш да ми кажеш дали съм успяла да го постигна.