Уилям Уортън - Последна любов

Тя започва. Свири хубаво. Неподражаемо. Ритъмът и въздействието на тези обикновени прелюдии придобиват нови измерения, но с една весела и жива вълна на последователност, която долавям за пръв път. Дори не разпознавам някои от осемте прелюдии. Приключва, слага ръце на коленете си и се обръща към мен.

— Сега ще чуем почти същото, само че от мосю Бах. Знаеш, че той е бил предимно педагог. Понякога си мисля, че всъщност не е харесвал музиката, която се танцува и влиза в сърцата на хората, а самото композиране. Сякаш непрекъснато се е опитвал да ни покаже какво може да направи и колко изобретателен и гъвкав е умът му. Но въпреки това музиката му е хубава. Чуй „Шест малки прелюдии за начинаещи пианисти“. Мисля, че ще ти харесат. Ще ги изсвиря по реда на тоналностите в гамата — до мажор, до минор, ре минор, ре мажор, ми мажор и ми минор. Все едно слушаш как някой изгражда стълба към личния си музикален небосвод. Много любезно от страна на Бах, че ни взима с него.

Мирабел отново започва да свири. Затварям очи и слушам. Колко е вярна на музиката, но все пак долавям и нейния стил. Убеден съм, че мосю Бах не би одобрил това, но за мен е хубаво. Струва ми се, че са изминали само няколко секунди, когато тя свършва.

— Искаш ли да чуеш още?

— Да, Мирабел, моля те. Прекрасно е.

— Добре. Сега ще изсвиря няколко обикновени танца, които мосю Бах е написал за съпругата си Анна Магдалена. Сигурно е бил мил човек, но много зает с преподаване. Това са различни танци — менует, полонеза, пасторала и марш. Надявам се, че ще ти харесат. Доставя ми голямо удоволствие да ги свиря. Сигурно е като да танцуваш, макар че никога не съм го правила.

Тя започва отново. Танците са очарователни. В тях има нещо детинско. Чудесно е. Замислям се колко забавно би било да танцувам с Мирабел, ако сърцето й издържи на напрежението. Смятам, че тя ще танцува грациозно и с достойнство.

Слушам и си представям различните движения. Времето лети. Мирабел спира. Отварям очи и виждам, че ръцете й са отново на коленете.

— Харесаха ли ти? В началото, когато бях потисната и нещастна, аз изсвирвах тези кратки танци и всичко се оправяше. Но сега нашият учител мосю Бах иска нещо повече от нас. Нарекъл е тези свои произведения „Фантазии и симфонии“. Петнайсет са. Когато ги разучавах, разбрах колко е трудно да свириш добре. „Фантазиите“ не бяха толкова трудни, защото имат само един глас, но симфониите имат три. Трябваше да ги слушам често и много внимателно, за да отделя гласовете и после да ги съчетая. Мислех да ходя в едно специално училище, където учат слепите да свирят, но почувствах, че съм твърде стара, пък и исках да се уча сама. Сега ще ги чуеш и ще ми кажеш дали ги изпълнявам добре. Този път ще свиря по-дълго, защото са много. Ако ти омръзне да слушаш, кажи ми.

Единствената светлина идва от лампата над клавесина. Навън е пълен мрак. Имам чувството, че мога вечно да седя така и да слушам. Толкова е приятно да го правя, след като цял ден съм рисувал.

— Мирабел, мисля, че никога няма да ми омръзне да те слушам как свириш. Моля те, продължавай, ако не си се уморила. Много вечери съм слушал записите и плочите си и това ме кара да чувствам, че някои неща на този свят имат смисъл. Лори често си лягаше, защото казваше, че й идвало твърде много. А твоята музика е много по-хубава, отколкото на записите, които съм чувал.

Тя започва да свири. Спира за малко след всяка фантазия. Изключителни са. Сетне, след продължителна пауза, Мирабел подхваща симфониите. Мислите ми сменят посоката си заедно с гласовете. Тъй като тя е трябвало да ги раздели, те са почти както са били написани — различни, ала носят едно и също послание. Сякаш си разменят водачеството, преплитат се и се вливат една в друга. Не мога да повярвам на ушите си.

— Мирабел, това беше невероятно. Знаеш ли, досега съм слушал твърде пасивно. Но ти направи всичко толкова реално и естествено, че проумях логиката на музиката.

— Да, мосю Бах е много логичен. Радвам се, че ги чу заедно с мен. Трябва да знаеш, че правиш същото за мен с картините си. Обясняваш всичко толкова добре, че дори личните ми представи избледняват. Чувствам, че знам какво мислиш, когато рисуваш, защо го правиш и всичко, което си сторил, за да изглежда светът обединен и цялостен. Готов ли си да чуеш още нещо?

— Да, ако обичаш. Сигурна ли си, че не си уморена?

— Никога няма да се уморя да свиря за теб, Жак. Научих цялата тази музика само за себе си, без да съзнавам каква радост е да я споделям с друг. А сега, „Френските сюити“ на мосю Бах. Не знам защо ги наричат така, защото на мен не ми звучат по френски. Ала това няма значение.