Уилям Уортън - Последна любов

Управителят се приближава бързо. Вероятно се чуди от коя машина на времето сме слезли. Казвам му имената ни и той ни завежда на едно прекрасно място, където аз сядам до стената. Управителят настанява Мирабел на един стол отсреща, но тя настоява да седне до мен. Предварително сме решили да постъпим така. Тя иска да й помогна с менюто и да й разказвам какво виждам. Управителят свива рамене по френски маниер, но не възразява. Дава бързи указания на един сервитьор, който нарежда сребърните прибори, чашите и чиниите. До Мирабел стои гардеробиерът в очакване да вземе палтото й.

— Мирабел — казвам на английски аз, — мисля, че тук не е студено, така че може би ще дадеш палтото си на господина.

Тя се усмихва и разкопчава палтото си. Помагам й да го съблече. Маха и шапката си. После, докосвайки ръба на масата, Мирабел я заобикаля и сяда до мен. Дотук добре.

— Направи го чудесно, Жак. Трябваше да се сетя за палтото. Но стана много добре, нали?

— О, да. Сигурно започват да си мислят, че наистина сме от английското кралско семейство или най-малкото аристократи, останали от миналия век и живеем тук, в бедняшкия квартал. Много е забавно.

Барманът, дебел самодоволен мъж, идва да пита дали ще пием нещо преди вечерята. Небрежно поръчваме „Кир Роял“ — още едно предварително взето решение. Той се покланя и се отдалечава. Сервитьорът ми дава менюто. Тъй като седим един до друг, вероятно предполага, че ще ни трябва само едно и аз ще поръчам и за двамата. Това се вмества идеално в плана ни. Едва ли някой тук има представа, че Мирабел е сляпа. Сигурно ме смятат за жиголо, който за пари придружава възрастна жена и това също е забавно — почти толкова, колкото идеята, че сме членове на английското кралско семейство.

Няколко пъти съм бил в този ресторант на обяд по време на конференции на високо ниво. Но тогава бях толкова зает да смайвам шефа си или да надхитрям конкуренцията, че нямах възможност да забележа качеството на храната. Спомням си отличния френски интериор и съжалявам, че Мирабел не може да го види. За човек, който случайно поглежда към нас, ние просто сме се навели над менюто, но всъщност аз подробно й разказвам какво става около нас. Сигурно си въобразяват, че ни е трудно да направим избора си, но да мислят, каквото искат.

— Таваните са високи, Мирабел. От тях висят красиви кристални полилеи. На пода има виненочервен килим — почти като онзи в твоята стая. Седим на кадифени канапета в тъмночервено с тъмни дървени части.

Поглеждам зад нея. На черното дърво е закачена малка табелка. Навеждам се да прочета какво пише.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Мирабел, но ти не си член на британската кралска фамилия. На твоето място е седяла императрица Жозефин.

— Винаги съм знаела, че не съм англичанка, Жак. Колко е хубаво, че съм намерила истинското си място.

Казва го съвсем сериозно. Вече наистина сме се задълбочили в играта.

Продължавам да описвам хората, които седят около нас край безупречно белите маси със салфетки, големи колкото покривки. Обяснявам, че стъклените чаши блестят от чистота, а среброто отразява светлината на полилеите. Мирабел се навежда още по-близо до мен, а очите й изглеждат вторачени в менюто.

— Звучи чудесно, Жак. Правиш всичко това, за да ме принудиш да прогледна, нали? Затова ли си толкова мил с мен?

— Разбира се. Да не мислиш, че бих похарчил толкова много пари за който и да е, при това само за една вечеря? Имам „планове“ за теб, мила моя.

— Планове? Какво искаш да кажеш?

— Ще разбереш, мила моя.

Извивам мустак като класически злодей. После й обяснявам какво правя и какви са „плановете“ ми за нея. Това е твърде много. Тя доближава до устата си кърпата за хранене и започва да се кикоти. В същия миг пристига шампанското.

Вдигам чаша, а Мирабел без ничия помощ намира тънката дръжка. Приближава чашата си до моята, преструвайки се, че ме гледа в очите. Чукаме се.

— За нашия траен успех и дълъг живот, графиньо.

— О, Жак. Прекаляваш.

— Нищо не е прекалено за графиня Рошамбо.

— Престани, Жак, и си пий виното.

Отпиваме. От две години не съм вкусвал това шампанско. По едно време сякаш нямаше американец, който да си помисли за друго вино преди изискана вечеря. Вкусът му е свеж и неповторим. От мехурчетата се разнася приятно ухание на грозде.

— Прекрасно е, Жак. Мисля, че никога не съм пила такова шампанско.

— На цвят е приятно розово, Мирабел, и мехурчетата се надигат в чашите като балони, извисяващи се към небето.