Уилям Уортън - Последна любов

Следва името на нотариуса. Оставям писмото, скланям глава на леглото до Мирабел и отново се разплаквам. Всичко е като нея — изпълнено с обич и същевременно интелигентно подредено. Сякаш чувам гласа й. Говори ми. Вторачвам се в нея и се опитвам да запомня спокойното й хубаво лице.

Слагам писмото на дъното на кутията и я прибирам в бюфета — там, където винаги е била. Пъхам в портфейла си шестнайсетте хиляди франка и разрешителните ми за пребиваване в страната и за работа. Връщам се в стаята и отново приковавам поглед в Мирабел.

— Мирабел, ще направя каквото мога. Надявам се, че ще одобриш стореното от мен. Вероятно е незаконно и някои хора може да ме помислят за безнравствен или луд, но поне е невинно. Така ми повеляват да постъпя най-съкровените ми чувства.

Заключвам апартамента и слизам долу. Най-потресаващото е, че всичко изглежда същото. Ако не знаех, че Мирабел е съвсем сама и студена в онова легло, нямаше да повярвам, че е мъртва. Всичко, което споделяхме, е тук, непроменено.

Влизам в телефонната кабина срещу аптеката и се обаждам на представителството на Американ Експрес. Успявам да си запазя място за полета до Минеаполис рано на другата сутрин. Уреждам да взема билета и да го платя на летището.

Връщам се в апартамента. Правя си кафе, премествам масата от дневната в моята стая и я слагам до леглото, където лежи Мирабел.

— Мирабел, прибирам се у дома, при семейството си. Знам, че искаш да постъпя така. Не мога да остана тук сам, без теб. Знам, че искаш и това, но е невъзможно. А сега, трябва да напиша писмо на семейството си и да им съобщя какво се случи.

Имам чувството, че тя ме чува и разбира. Усмивката на лицето й е толкова загадъчна и в същото време изразителна. Съвсем не се чувствам самотен.

Лори,

Искам да прочетеш това писмо на децата. Мирабел почина. Не мога да ти опиша скръбта си. Но чувствам и радост. Мирабел никога няма да бъде мъртва за мен. Нейният дух и всичко, което ми даде, ще продължават да живеят в мен и в картините ни. Искам да знаете какво изпитвам. Стегнатите егоистични окови, които ме държаха затворен в егото ми и ме изолираха, са скъсани завинаги. Сега се чувствам неразривна част от света. Не се боря и не се съпротивлявам, само съм част от него. И както казваше Мирабел, до известна степен съм по-невинен. Не мога да опиша колко много ви обичам. Вечно ще съжалявам, че ви причиних толкова много болка. Но от друга страна съм убеден, че то е било за добро и сега мога да съм истински съпруг и баща, и да показвам любовта си, а не само да печеля пари и да ви издържам. Сега съм част от всичко и още повече от вас. Следващата седмица ще се върна в Минеаполис и когато пристигна, ще ви се обадя от хотела. Не искам да ви се натрапвам, а само да споделяме каквото можем. Надявам се да донеса картините си, за да видите какво съм правил. Обещавам, че ще се опитам да отговоря на всичките ви въпроси. Очаквам срещата ни с голяма радост и нетърпение и се надявам, че вие също се радвате. Имам толкова много идеи, които искам да споделя с вас, но тук трябва да свърша някои неща и искам да бъда с Мирабел, колкото е възможно по-дълго. Надявам се, че скоро ще ви видя.

Прочитам писмото на Мирабел. Вероятно това ще се види странно или зловещо на някой, който не е преживявал смъртта на близък и обичан човек, но за мен е напълно естествено. Надявам се, че до края на живота си ще се чувствам свободен да разговарям с нея и възнамерявам да го правя. Изгубих известна част от уважението си към очевидното.

Всеки художник, който наистина открие изкуството си, стига до този момент. А поради слепотата си, Мирабел го знаеше също. В музиката си тя се занимаваше със звуците, а не с видимото — написаните ноти, което пречи на повечето изпълнители. Когато слушаше говор, Мирабел чуваше само звуци със значение, а не заместителите на писмената реч. За нея това беше единственият истински език. Предполагам, че затова й е било лесно да научи толкова много чужди езици, както и музиката, която свиреше. Дори ушите й бяха невинни.

По обед камбаните започват да бият. Отново коленича до леглото и слагам ръце върху нейните. Стоя неподвижен, със затворени очи и чувам не само камбанния звън, но и пърхането на крилете на гълъбите, които се спускат, излитат от камбанарията и се носят над улиците. Чудя се дали забелязват, че Мирабел не е там. Вероятно през всичките тези години те са свикнали да я чакат, но дали я помнят? Необходимо ли е нейното присъствие, за да подтиква малките им мозъци да извършат стария ритуал да кацнат долу и да бъдат нахранени и почистени? Хрумва ми да отида при статуята на Дидро и да се опитам да я заместя, но после се отказвам. Никой не може да замени Мирабел, дори за гълъбите.