Уилям Уортън - Последна любов

Пренасям кутията си и столчетата там, където започнах да рисувам, по-нататък по улица „Канет“ и изстисквам на палитрата боите за фона. Хубаво е, че си представям една по-широка и по-пълна панорама на площада. Мирабел ми казва, че името на улица „Гизард“ произлиза от херцог де Гиз, който имал тук конюшни и личният му телохранител живеел над тях. Трудно ми е да си представя, че този стар, но изискан квартал е бил обитаван от коне.

Мирабел пита как изглежда небето и дали има облаци. То е бледосиньо с тънки ивици бяло. Сигурно през нощта е валяло, защото всичко изглежда чисто. Дори сградите блестят от чистота. А може би самият аз се чувствам пречистен. Мирабел седи в средата на малко петно слънчева светлина, която прониква между сградите зад мен.

Правя фона от тъмни и наситени хромово жълти нюанси, както изобразих сенките под лампите на „Площад Фюрстенберг“. После отново премествам триножника и столчето нагоре, за да нарисувам началото на площад „Сен Сюлпис“. Там светлината е много силна, почти ослепителна. Фонтанът е започнал да свири и хората се възползват от възможността да поседят на слънце в малкото кафене на ъгъла, където улицата излиза на площада. Минувачите се спират да гледат, сетне продължават по пътя си. Чудя се дали разбират, че Мирабел е сляпа.

За дърветата използвам светложълта охра и малко червеникавокафяво, примесени със съвсем бледо зелено. Контрастът — дори на този етап — е страхотен.

Мирабел непрекъснато споделя спомените и виденията си, както правеше преди. Те не се отличават много от онова, което виждам, с изключение на объркването на местата. Или може би започвам да виждам като нея и нейните представи изместват действителността пред очите ми. Не ме е грижа.

Боята сякаш се лее. Спирам само, за да изстискам нови цветове върху палитрата. Откривам, че рисувам с много повече боя, по-бързо, знам какво да правя и не изпитвам онзи страх от грешки, който ме обсебваше преди. Нещо у мен се промени. Чувствам се все по-малко контролиран от Мирабел. Спогаждам се повече с нея и двамата работим като един екип.

Рисувам до пет часа. Времето сякаш не съществува. Няколко пъти ходих до площада и се връщах, а Мирабел ме следваше по петите. Има много минувачи и автомобили, но аз не им обръщам внимание. После, когато камбаните започват да бият, на рамото си усещам лекия допир на ръката й.

— Работиш много тихо, Жак. Само от време на време чувам, че столът ти изскърцва или си подсвиркваш. Сигурна съм, че рисуваш нещо красиво.

— И двамата рисуваме, Мирабел. Картината може би ще стане по-хубава от „Площад Фюрстенберг“. На това малко платно има толкова много светлина и пространство.

— Вероятно трябва да спреш сега, докато не си твърде уморен. Грешка е да работиш, докато се измориш. После няма да искаш да започнеш отново. Да поседим няколко минути в някое кафене, да изпием по един „Виандокс“ и да послушаме камбаните в шест. Ти работи усилено и заслужаваш награда.

Ставам и поглеждам картината. Мога да прекъсна работата. За сенките, които сградите хвърлят върху стените на другите постройки, ще ми трябва светлината на ранния следобед.

— Имаш право, Мирабел. Искам да остана съсредоточен. Лесно е, когато си развълнуван — бързаш и не го правиш, както трябва.

Прибирам боите и столчетата и й предлагам ръката си. Тръгваме по улицата и сякаш влизаме в картината. Вървим и площадът се разгръща пред нас. Съжалявам, че Мирабел не може да го види. Как искам да споделя с мен онова, което аз виждам и чувствам.

Намираме свободни места пред кафенето срещу Кметството. Още има слънчева светлина, макар и вече хладна. Но е приятно.

— Не ти ли е студено, Мирабел?

— Не, но нека да седна близо до теб. Може би хладината е само извинение, но искам да почувствам топлината на тялото ти и да усетя движенията ти. Така не съм толкова самотна и съм щастлива.

Тя се сгушва до мен и ме хваща под ръка. Сервитьорът идва и аз поръчвам „Виандокс“ — нещо като бульон. Обикновено го поднасят с нарязана на дребно целина със сол.

Сервитьорът го донася бързо и иска да му платим, защото смяната му свършвала. Давам му парите и малък бакшиш. Той откъсва сметката и я пъха под чашата ми. Бульонът вдига пара и приятното му ухание се разнася във вечерния въздух. Наблюдавам как Мирабел се ориентира. Пуска ръката ми, сетне намира ръба на масата и чашата. Подавам й целината и тя си слага малко. Хваща тежката бяла чаша за дръжката, леко я насочва с пръстите на другата си ръка и я поднася към устата си. Навеждам се над моята чаша и поглеждам кутията с боите, която е до мен. Картината е обърната с лицето към стената.