Уилям Уортън - Последна любов

— Искаш ли да ме изучаваш още, Мирабел? Има ли още нещо, което желаеш да научиш за мен?

— Не ми се подигравай, моля те. Искам да знам колкото е възможно повече за теб. Да те опозная не само като мъж, но и като човек. Има ли нещо лошо в това?

— Не, Мирабел. Разбирам те много добре. Сигурно е ужасно да си толкова самотна.

— Но сега не съм сама.

Пускам ръцете й и тя ги слага на ушите ми. Държи палците върху отворите и не чувам нищо. Ръцете й се плъзгат по врата ми бавно, сякаш нахлуват в чужда територия. Отново ляга на гърдите ми и ръцете й се срещат зад врата ми. Сключва пръсти там и нежно подръпва кожата, сякаш проверява колко тежи главата ми.

— Главата ти е толкова голяма. Сигурно е два пъти по-голяма от моята. Знам, че си най-малко трийсет сантиметра по-висок от мен, но никога не съм предполагала, че главата ти е толкова голяма и тежка.

Ръцете й се придвижват към лицето ми. Пръстите й са леки като пеперуди, но в същото време, тъй като влизат във всяка вдлъбнатина и бръчка, тя сякаш извайва скулптура и оформя главата ми. Спира на гърлото. Палците й са на ключиците ми.

— Би ли казал нещо, Жак? Моля те. Искам да почувствам как гърлото ти вибрира, когато говориш.

— Какво, искаш да кажа?

— О, да, много хубаво вибрира. По-силно от моето. Моля те, кажи още нещо. Говори.

Мълча. Не знам какво да кажа, но после се сещам.

— Мирабел е в леглото ми. Ръцете й са на гърлото ми и ме изучават. Тя е чудесна жена, най-невероятната, която познавам. Прави живота ми все по-вълнуващ и се надявам, че мога да сторя същото за нея.

Спирам да говоря. Тя е склонила глава на гърдите ми. Ухото й е до сърцето, а ръцете — на врата ми.

— Беше много хубаво, Жак. И онова, което чух и онова, което почувствах, докато говореше. Чувам и сърцето ти. Бие много силно и бавно. За пръв път чувам как бие едно сърце. Понякога усещам как моето пулсира в главата или в китката ми, но никога не съм чувала истинско сърцебиене. Прилича на тихо бучене и не е равномерно. Досущ Бах — понякога на два-три, дори на четири гласа. Прекрасно е — по-хубаво, отколкото да слушам водата или дори камбаните. Това са звуците на живота и на нещата, които продължават да съществуват в мрака. Както правя аз — живея, без да виждам и без да ме виждат.

Вдигам ръце и леко ги слагам на гърба й.

— Аз те виждам, Мирабел. Чувствам те и долавям уханието ти. Ти си тук, с мен, в това легло.

Тя дълго лежи така. Започвам да мисля, че е заспала. Да я вдигна ли на леглото до мен? Не, това би означавало да се възползвам от възможността. Размърдвам се и Мирабел премества глава. Слагам ръце върху нейните. Преплитаме пръсти. Тя започва нежно да изследва пръстите ми, без да вдига глава от гърдите ми. Прокарва ръка по цялата дължина на всеки пръст, като спира за малко на ставите и натиска ципите. Започва с палеца и завършва с кутрето. Изследва дланта и стига до китката. Ръцете й се движат независимо една от друга и галят дланите ми. После ги обръща и проследява вените и кокалчетата по външната страна, леко докосвайки косъмчетата. В тъмното Мирабел открива за себе си и за мен неща, които не знаех и това е толкова успокояващо и отпускащо.

Долепя длани до моите и вдига глава.

— Мисля, че ръцете ти са два пъти по-големи от моите. Това е също нещо, за което не съм мислила. Понякога, когато правиш определени неща, не ги ли чувстваш твърде големи? И са толкова силни, че ако искаш, можеш да счупиш ръката ми, без дори да забележиш. Мъжете наистина са различни от жените, нали?

— Ръцете ми не са особено големи, Мирабел. Познавам няколко жени с по-големи ръце от моите, но са по-грациозни и с по-дълги пръсти. Нямам ръце на художник. По-скоро са като на работник. Но въпреки това се занимавам с рисуване. Хората обикновено се разочароват, като видят, че нямам дълги тънки пръсти „като на художник“.

— Аз не съм разочарована. Мисля, че ръцете ти са съвършени. Не знаех, че ръцете могат да бъдат като твоите. Ах, тази вечер научих много. Благодаря ти, Жак. Сега ще те оставя да се наспиш.

Без да се пускаме, Мирабел се навежда и ме целува по устата — нежно, но задържа устни. Опитвам се да отвърна на целувката й, но тя става. Стои до леглото ми няколко минути, сетне излиза от стаята. Усещам, че заспивам. Чувствам се приятно разглезен и спокоен в това голямо легло.

На другата сутрин на закуска решаваме, че следобед ще излезем да рисуваме. Успяваме да залепим корка на едната стена. Изглежда добре. Мирабел отново ми помага — намазва парчетата корк с лепило и ми ги подава. Питам я дали е схваната от вчера и тя отговаря, че упражненията по йога са я направили силна и гъвкава. Трябва да призная, че когато се качвам на стълбата, тук-там усещам болки, но сетне ми минават.