Уилям Уортън - Последна любов

— Мирабел, внимавай да не се спънеш в инструментите. Сложих ги в левия край на шестото стъпало от долу нагоре.

— Благодаря, Жак. Чух, че ги оставяш. Не можеш да минеш завоя със стълбата, нали?

— Точно така, Мирабел. Трябва да я вдигна с две ръце.

Вдигам стълбата и минавам завоя. Местя я насам-натам, докато стигам до вратата на апартамента. Заключена е. Надявам се, че Мирабел е взела ключа си. Забравих моя. Тя идва. Носи инструментите. Оставя ги на пода, бръква в престилката си и изважда ключа. Отваря вратата. Минавам покрай нея.

— Не трябваше да носиш инструментите, Мирабел. Щях да се върна да ги взема.

— Това ми достави удоволствие, Жак. Беше нещо, което можех да направя. Нямаш представа колко ми е приятно да помагам. В действителния свят мога да правя толкова малко неща.

Работя през целия ден. Почивам само, докато обядвам. Мирабел настоява следобед да отида да рисувам, но аз съм обсебен от ремонта. Забравил съм колко е приятно да се заловиш с един дом и да работиш, докато го направиш такъв, какъвто искаш. Не съм се занимавал с това, откакто живеехме в малката къща до моста на Саут Стрийт във Фили.

Мирабел излиза да нахрани гълъбите, но се връща много преди камбаните да започнат да бият.

— Имаш ли нещо против да стоя тук, докато работиш? Много ми е приятно да слушам как изстъргваш стените и удряш с чука. По звуците се опитвам да разбера какво точно правиш.

— Разбира се, Мирабел, остани. Твоята компания ми харесва. Ще се опитам да ти обяснявам какво правя. Но гълъбите ти няма ли да бъдат разочаровани? Не искам да крада от времето, определено за тях.

— О, Жак. Знам, че не харесваш моите гълъби. Моля те, не ми се подигравай.

— Не. Говоря сериозно. Колкото повече те опознавам и мисля за това, толкова повече осъзнавам, че не съм бил прав за гълъбите. Вярно, че не ги харесвах като птици, но сега ми се струват чудесно невинни, доверчиви и търпеливи. Може би това се дължи на дългогодишната ми работа в Ем Би Ай. Там ценяха само ума, конкурентоспособността и пробивността. Мисля, че наистина научавам някои неща от гълъбите — така, както ти каза. Нещо повече, уча се и от теб, Мирабел.

Тя не казва нищо. Стои и се усмихва — типична усмивка на гуру, нещо, което обикновено не понасям. Знам, че е доволна. Вероятно мисли, че го казвам, само за да й доставя удоволствие, но аз не лъжа. Това е част от промяната, която усещам, че настъпва у мен. Мирабел нарушава вълшебния миг.

— Ако мога да ти помогна с нещо, само кажи. Много ще ми бъде приятно.

Вероятно го казва само от учтивост, но когато започвам да лепя звукоизолационните плочки на тавана и после корка на стените, откривам, че Мирабел много ми помага — качил съм се на стълбата и тя ми подава плочките. Казвам й какво правя — намазвам плочките с лепило и ги залепям.

— Няма ли да е по-лесно и бързо, ако аз ги намазвам и ти ги подавам?

— Мисля, че ще бъде трудно за теб, Мирабел. Лепилото трябва да е дебел слой и да покрива цялата повърхност на плочката. Пък и ще се изцапаш.

— В кухнята имам гумени ръкавици. Нека да опитам.

Тя се отдалечава и се връща с розови гумени ръкавици. Слизам от стълбата, като си мисля, че това ще забави работата. Как може една сляпа жена да размазва лепило, когато повечето зрящи хора не умеят да го правят, както трябва? Разстилам вестници на пода и натрупвам плочките до тях. Давам й да пипне специалната назъбена цикла, която купих за размазване на лепилото. Показвам й как става и слагам пръста й върху лепилото, за да разбере колко дебел да е пластът. Мирабел е коленичила до мен. Кима. Качвам се да залепя плочката на тавана. Започвам от ъгъла до прозорците. Поглеждам надолу. Мирабел вече е намазала безупречно друга плочка, готова за мен. Взимам я.

— Добре ли е?

— Идеална е, Мирабел. Ти си жена-чудо.

— Може би съм само щастлива. Пък и се чувствам като истинска жена, като работя заедно с мъж и това ми доставя огромно удоволствие.

Тя е отново на колене и намазва следващата плочка, докато говори.

Работата върви много бързо. Мирабел коленичи, става и протяга ръка да ми подава плочките. Осъзнавам, че върша по-лесната, а тя — по-трудната работа. След около петнайсет минути, когато сме облепили целия ъгъл, премествам стълбата. Сложил съм всички мебели в единия ъгъл на стаята и съм ги покрил със стари вестници.

— Мирабел, искаш ли да си починеш?

— А ти уморен ли си, Жак? Сигурно е много трудно да стоиш на стълбата и да протягаш ръце към тавана. Дори не мога да си го представя.