Уилям Уортън - Последна любов

— Не трябва да спиш тук, Жак. Много е късно. Лягай си.

Ставам.

— Съжалявам.

— Толкова ли беше досадна моята музика, че те приспа?

— Не, беше идеална и хубаво изпълнена. Няма нищо по-прекрасно от нея. Сякаш отивах на небето, без да умирам.

— По дишането ти разбрах, че си заспал, пък и хъркаше леко. И Роланд хъркаше, когато беше уморена.

Тя ме хваща за ръката и ме извежда от тъмната стая. Отиваме в спалнята ми. Мирабел оправя завивките. Сънят ме отнася. Защо съм толкова уморен? Не работих чак толкова усилено.

Вмъквам се под завивките, а Мирабел се навежда над мен. Косите й са прибрани на дълга плитка, която виси на лявото й рамо. Докосва ме с ръка, после сяда на ръба на леглото. Затварям очи.

Усещам ръката й — хладна и лека — на челото си.

— А сега заспивай, Жак. Утре ще се събудиш със звъна на камбаните, свеж и готов да рисуваш.

Осъзнавам, че тя е в спалнята на родителите си вероятно за пръв път, откакто преди толкова много години е заспала с мъртвата си майка. Това е последното, което си спомням.

Сутринта на другия ден отивам в универсалния магазин и поръчвам корка, боята, четките и всичко, от което ще се нуждая за моята стая. Реших да оправям стаите една по една, за да не настане бъркотия в целия апартамент. От магазина обещават да доставят нещата на следващия ден.

Връщам се и казвам на Мирабел. Обяснявам кое колко ще струва и правим заедно сметката, за да знае какви ще са разходите.

— Добре. Не разбирам всичко, но ти вярвам и имам достатъчно пари. Това е чудесен начин да ги похарча — като разкрася дома на моите родители и на нас двамата. Имам дори чекова книжка и мога да се подписвам. Знам и къде да напиша цифрите, имената и датите. Искаш ли да ти покажа?

Тя отива в музикалната стая и донася чековата книжка. Вътре има малко парче целулоид, изрязано така, че отворите да съвпадат с графите на чека. Чудя се дали си го е направила сама и кой е изрязал отворите.

— Виждаш ли? Мога сама да попълвам чековете. А сега, нека да обядваме, а после ще отидем да рисуваме на площад „Фюрстенберг“.

Денят не е толкова хубав като вчера. Има продължителни периоди, през които слънцето е скрито от тъмносиви облаци. На няколко пъти ми се струва, че ще завали, но всеки път Мирабел казва не.

— Ще ти кажа, когато завали, Жак. Усещам по въздуха и по звуците на дърветата и особено на птиците. Те знаят най-добре.

И тя се оказва права. Рисуваме няколко часа и аз завършвам картината. От нея сякаш се излъчва светлина. Нещо повече, убеден съм, че е завършена и не се чудя какво да добавя или как да я направя по-хубава. Просто не мога. Мирабел също разбира, че картината е готова.

— Картината ти трябва да е изключително хубава. Долавям красотата й в гласа ти. Чувам хората, които се спират и понякога казват колко е хубава, а друг път мълчат, но аз знам. Какъв прекрасен следобед беше! Ала мисля, че скоро ще завали. Да вървим.

Вечерта, когато съм се изтегнал в леглото, припомняйки си рисуването, чувам, че вратата на стаята ми тихо се отваря. Лампата в дневната е угасена, а през прозореца зад мен прониква съвсем малко светлина, затова едва различавам силуета на Мирабел.

— Може ли да вляза?

— Разбира се, Мирабел.

Отмествам се. Тя сяда на ръба на леглото. Известно време мълчи.

— Не можах да заспя. Днес отново бяхме толкова близки, че нощем се чувствам много самотна.

От една страна се изплашвам. Знаех, че това вероятно ще се случи. Мислех, че съм подготвен, но сега се чувствам много пасивен. Това е Мирабел. Аз й се възхищавам, уважавам и обичам. Ала съвсем не изпитвам страст. Как да й го кажа? Трябва ли?

— Жак, чувствам, че познавам душата и сърцето ти, но не зная как изглеждаш. Не знам нищо за мъжете. Последният мъж, който ме докосна, с изключение на лекарите, беше баща ми, когато бях дете. А той замина за фронта, когато бях на единайсет години. Не знам какво изпитват мъжете. Долавям миризмата ти, чувам гласа ти и когато се целуваме, съм усещала грапавината на кожата и коравата ти брада, но това е всичко.

Мирабел млъква. Опитвам се да измисля какво да кажа, но нищо не ми идва на ум. Хващам ръката й. Студена е.

— Моля те, Жак, може ли да докосна лицето ти? Може ли да позволя на пръстите си да ми кажат онова, което очите не могат — какъв е носът, очите, устата и устните, за да си те представя? Твърде много ли искам?

Още не съм в състояние да промълвя нито дума. Толкова е тъжно да чувствам пълнотата на мрака й. Вдигам ръката й и я слагам на устните си. Тя се подпира на другата си ръка на възглавницата до главата ми.