Уилям Уортън - Последна любов

— Наистина го направи, нали, Жак? Чух, че тичаш.

Още ми се вие свят и съм задъхан. Ръцете ми треперят.

— Чудно е. Точно както каза, Мирабел. Сега чувствам, че мога да нарисувам още по-хубава картина. Ти отвори очите и ума ми за толкова много неща.

Продължавам да рисувам, а Мирабел ту говори, ту задава въпроси, докато аз — почти невероятно — изобразявам всичко на платното. Боите се сливат чудесно, докато пресъздавам площада, какъвто го виждам в действителност и във вълшебните видения на Мирабел. Имам чувството, че картината се появява от само себе си, без моята намеса. Осъзнавам, че съм затаил дъх от страх да не прекъсна вибрациите, които усещам около нас.

Започва да се мръква. Мирабел забелязва това първа. Толкова съм вглъбен в картината, че мога да рисувам, докато настъпи нощта.

— Жак, не става ли твърде тъмно? Не се ли страхуваш, че цветовете се менят твърде бързо?

Излизам от унеса. Оглеждам се. Наистина е тъмно. Сигурно съм се побъркал, за да рисувам на толкова оскъдна светлина.

Прибирам нещата си. Вътрешно се чувствам толкова спокоен, че мога да заспя там, на площада. Мирабел хваща ръката ми и двамата започваме да си проправяме път сред вечерното движение по булевард „Сен Жермен“, покрай мосю Дидро, надолу по улица „Сизо“, нагоре по тъмните стълби и накрая стигаме в апартамента. Още съм в унес — от Мирабел и от площада. Оставям кутията с боите зад завесата на вратата и сядам до масата.

Мирабел е запалила лампите заради мен и се суети.

— Жак, трябва да се изкъпеш, да се отпуснеш и да облечеш пижамата си. После ще те нахраня. Сигурно си много уморен.

Така е. Изпълнявам указанията й. Още съм унесен. Не съм на себе си. Чувствам се изключително отпуснат и изтощен, но същевременно в хармония с всичко — дребните неща, звуците, сенките и уханията. Влизам в стаята, където спя. Още мирише на прах, но и на чисти чаршафи и на плесен от стара къща. Събличам се с бавни движения и усещам как въздухът пронизва тялото ми. Сядам на леглото и свалям обувките си. Отивам в банята и пускам водата във ваната. Махам бельото си и се потапям във водата. Нямам почти никакво желание да се сапунисвам и търкам. Искам само да лежа там и да се нося във водата.

Ала накрая се изкъпвам, обличам чисти дрехи и влизам в дневната.

— Сега ще бъдеш спокоен и освежен. Хайде да вечеряме. Мисля, че супата ми ще ти хареса. Зеленчукова е.

Храним се, без да говорим много. На площада обсъждахме нещата толкова задълбочено, че обикновеният разговор изглежда точно какъвто е — обикновен. Супата е идеална. Пускам вътре хапки хляб и загребвам с голяма супена лъжица — бавно и методично. Мирабел е наляла вино, което чудесно прерязва гъстотата на супата. Седя и гледам празната си купа.

— Искаш ли още, Жак? В тенджерата остана супа.

Поклащам глава, после осъзнавам, че тя не ме вижда.

— Не, Мирабел. Супата е много хубава, но ядох достатъчно.

Поглеждам я. Тя се е съсредоточила върху мен, върху всяко мое движение и звук. Предполагам, че по този начин един незрящ изразява загриженост.

— Чувствам се чудесно, Мирабел. Отпуснах се, както ти каза, че ще стане. Не ми се спи, само усещам вътрешно спокойствие.

— Искаш ли да послушаш музика?

Кимам, отново забравяйки, че Мирабел не вижда.

— Да, Мирабел, много бих искал.

Тя вдига чиниите от масата. Понечвам да й помогна, но е трудно да не пречиш на един слепец, който знае всички пътеки. Решавам да остана на мястото си и само да я наблюдавам. Наслаждавам се на сръчността на всяко нейно движение, което разкрива техниката, която си е изработила, за да компенсира за слепотата си. Мирабел вдига по-малко шум, когато мие съдовете, отколкото всеки зрящ, когото познавам. Сякаш внимава да не събуди някого.

— А сега, Жак, ще послушаме музика. Искам да ти изсвиря нещо, което упражнявах днес.

Тръгвам след нея. Влизаме в музикалната стая. Не запалвам лампите. И без това предпочитам да слушам музика със затворени очи. Тя отваря клавесина и седи тихо, без да помръдва. Музиката е в главата й. Облягам се назад.

Този път свири Франсоа Коперин, като започва с Tick-tock-choc — полифонична композиция, но не толкова трудна, колкото сюитата, която изсвири първия път. Идеално е. Откривам, че се нося с мелодията и звучния ритъм. А после сигурно съм заспал, защото Мирабел ме разтърсва. Облечена е в чиста дълга памучна нощница с надиплена яка. Рязко се изправям, без да знам къде се намирам и коя е тя, чувствайки се като малко момче.