Уилям Уортън - Последна любов

Тя донася храната от кухнята. Този път не е супа, а малки палачинки с различни видове конфитюр, разтопено масло и захар. Има десет-дванайсет палачинки. За пореден път се учудвам как ги прави. Дали не изгаря пръстите си? Поглеждам към кухнята и там, разбира се, има една от онези дебели плочи, които използват като тиган за пържене на палачинки и дървена бъркалка. Няма да задавам въпроси — само ще се радвам и ще оценявам чудото, наречено Мирабел.

След вечеря отново разговаряме за нещата, които ще правим. Донесъл съм две от платната, които опънах на тавана. Първата ми грижа е да се заловя с тях. Оглеждам апартамента, за да потърся боя или евентуално корк за стените в моята стая.

Още няма девет, когато се улавям, че задрямвам. Мирабел, естествено, разбира това.

— Заспиваш ли, Жак? Усещам, че мислено ми се изплъзваш.

— Да, Мирабел. Съжалявам.

— Недей да съжаляваш. Днес работи много усилено и заслужаваш почивка. Легни си и се наспи добре. Аз ще разтребя кухнята и после ще си легна. Обичам да се събуждам заедно с шума на улицата. Чудесно е да слушаш как Париж се събужда, първите автобуси, чистачите, бръмченето на автомобилите, стъпките на хората и сетне в шест часа — камбаните. Така обичам да се събуждам. А сега, отиди да се наспиш, а утре ще прекараме един чудесен ден.

Едва се довличам до леглото. Събличам дрехите и си слагам шортите и фланелката, които донесох от тавана и изпрах със завивките, после се изтягам на изключително мекото легло и заспивам.

Следващата сутрин е великолепна. Решавам да тичам в Люксембургските градини — нещо, което не съм правил досега.

Обличам спортния екип, точно когато светлината започва да прониква през прозореца ми. Чувствам се страхотно. Не съм схванат от работата вчера. Тихо влизам в дневната, за да отида в тоалетната и застивам.

В средата на пода, облечена в черно трико, Мирабел е направила челна стойка.

— Добро утро, Жак. Изглежда денят е хубав. Приятно тичане.

Заобикалям я. Тя стои неподвижно. Лактите й са опрени на пода, а пръстите — преплетени зад главата. Промъквам се към тоалетната.

— Ще тичам в Люксембургските градини, Мирабел. За пръв път ще бягам там.

— Ще бъде прекрасно. Сигурно още има минзухари и други пролетни цветя. Дърветата може би са напъпили. Още не съм доловила уханието на цветовете им, но не след дълго ще цъфнат.

Влизам в тоалетната и затварям вратата. Долепвам колене до чинията и пикая на едната страна, за да не вдигам шум. Пускам водата и излизам.

Мирабел е в същото положение. Чудя се докога ще стои така. Не искам да я смущавам, защото сигурно се опитва да медитира. Опитвал съм тази поза, но единственият начин, по който можех да застана така, беше като подпирам крака на стената. Минавам покрай Мирабел и се отправям към изхода.

— Ще се върна след около четирийсет минути, Мирабел. Искаш ли да купя кроасани на връщане?

— Чудесно. А аз ще направя кафе и ще се насладим на една спокойна закуска.

В джоба на шортите си имам десет франка и ключа за апартамента. Бързо слизам по стълбите и хуквам по улиците към парка. Навън няма почти никой. Минавам по улица „Канет“ и площад „Сен Сюлпис“ и влизам в парка. Там тичат много малко хора. Изглежда имат определен маршрут. Включвам се в групата. Чувствам се странно, когато бягам с другите. За мен тичането винаги е било самотно занимание. Трябва да призная, че изпитвам гордост, когато надминавам по-младите и явно тренирани бегачи. Тичането внася нов смисъл в живота ми. Всяка сутрин сякаш се раждам отново. Чудя се дали ще мога да бягам през зимата. Ще трябва да обличам анцуга, а той съхне бавно. Трябва да помисля по този въпрос.

Цветята са красиви. Особено ми е приятно да тичам в по-усамотените части на парка, там, където има решетки с увивни растения и пчелни кошери. Вглеждам се в дърветата и виждам пъпките — малко розово и бяло и тук-там по някой разцъфнал цвят. Пролетта наистина идва. Нямам търпение да кажа на Мирабел. От фонтана в средата на парка в различни посоки блика вода.

Вслушвам се в часовника на площад „Медичи“, сега „Сенат“, докато удари три пъти — на всеки петнайсет минути. После излизам през същата порта, през която влязох и се връщам по същите улици. Отбивам се в „Мабилон“ и купувам два кроасана. Трябва да попитам Мирабел какви ги предпочита — с масло или не, с ябълки, със стафиди или с шоколад. Засега взимам два обикновени.

Изтичвам нагоре по стълбите и Мирабел отваря вратата. От мен се лее пот и дишам учестено. Давам й кроасаните.