Уилям Уортън - Последна любов

— Предлагай, Мирабел. Слушам.

— Откакто ти влезе тук, Жак, аз осъзнавам, че в дома ми цари безпорядък. Опитвам се да почиствам всичко, което мога да стигна, но бъди откровен — останалото е в ужасно състояние, нали?

— Да, Мирабел, мръсно е. Таваните са посивели от натрупвана мръсотия и тапетите са разлепени. Рамките на вратите също са мръсни, но инак се справяш много добре и апартаментът е чист.

— Не, Жак, искам домът ми да е хубав. Можеш ли да ми помогнеш? Умееш ли да боядисваш и да лепиш тапети? Ти си художник, би трябвало да знаеш как да правиш тези неща.

— Отдавна не съм правил това, Мирабел. Вършех тези неща, когато бях млад, но оттогава минаха двайсет години.

— Предложението ми е да се махнеш от твоя студен и мръсен таван и да дойдеш да живееш с мен. Можеш да спиш в спалнята на родителите ми, която никога не съм използвала. Има хубаво легло и гардероб. Не влизам в тази стая, но си я спомням много добре. Стаята на Роланд е за моята музика, но ти можеш да използваш спалнята на родителите ми, ако ми помогнеш да направя апартамента отново хубав, дори по-хубав от едно време, когато бях млада. Вероятно това също може да ми помогне да прогледна.

Последното й изречение ме кара да обмисля автоматичното отхвърляне на тази идея. Извоювах свободата и уединението си и колкото и да ми е приятно да бъда с Мирабел, не искам да се отказвам от онова, което съм спечелил. Но може би щом има чувството, че домът й отново ще е хубав, място за радост и удоволствия, тя наистина ще прогледне.

— Сигурна ли си, че го искаш, Мирабел? Не забравяй, че си придобила определени навици от самотата — както и аз. И двамата ценим уединението си и същевременно се страхуваме от него. Мислиш ли, че ще можеш да търпиш друг човек, живеещ толкова близо до теб? Помисли.

— Вече мислих за това. Имаш право, затова само ще опитаме, за да видим дали ще се чувстваме удобно. Ако някой от двама ни не се чувства добре, винаги можем да се върнем към старото положение. Аз искам да съм свободна само рано сутрин за уроците си по чужди езици, музиката и упражненията по йога. Каза ми, че сутрин тичаш. В такъв случай няма да си пречим. После ще се грижа за гълъбите си. По същото време ти ще можеш да рисуваш. Сетне, след като обядваме, ще ходим да рисуваме заедно, както ти предложи. Струва ми се съвсем разумно. Какво мислиш?

Не мога да не се усмихна. Веселието прозвучава и в гласа ми. Мирабел го чува и също се усмихва.

— За всичко си помислила, нали? Какъв е планът ти този път?

— Нямам план. В пълна безопасност си с тази сляпа възрастна дама. Но искрено се надявам, че ще направиш апартамента по-хубав. Сигурно ще намериш време за това. Имам пари за боя, килими и дори за някои нови мебели. Мисля, че ще бъде чудесно да го направим заедно.

— Добре, Мирабел. Но няма да пренеса нещата си от моя „студен и мръсен таван“. Искам да чувствам, че е там. Би ли ми показала стаята, където ще спя?

Тя става и тръгва към вратата зад мен, до стаята с клавесина. Превърта ключа, който е в ключалката.

— Виждаш ли, Жак, тук ще бъдеш на спокойствие.

Подава ми ключа и аз го взимам. Отдръпва се, за да мина покрай нея и да вляза в стаята. Щраквам ключа за осветлението, но, разбира се, не става нищо. Усещам ухание на мускус, а миризмата на прах е по-силна отколкото на моя таван.

— Не съм влизала тук от много години, Жак. Спомените ми са толкова ужасни. Дълго време не можех да се къпя във ваната. Разбираш ли?

Лампата в хола хвърля оскъдна светлина в тъмната спалня. Различавам очертанията на голямо легло и скрин. От двете страни на леглото има нощни шкафчета. Припомням си историята, която Мирабел ми разказа. Все едно се намирам в трапезарията на мис Хавишам от романа „Големите надежди“ на Дикенс. Дали ще мога да спя в тази стая? Обръщам се към Мирабел. Силуетът й е очертан на светлината от всекидневната.

— Ужасна ли е? Стая на мъртъвци, нали? Можеш ли внесеш живот в нея?

— Мисля, че мога, но не тази вечер. Сега ще се прибера и ще спя в моя „студен и мръсен таван“. Утре ще купя още електрически крушки, ще дойда и ще започна да почиствам стаята. Става ли?

— Благодаря ти, Жак. Ти си изключително внимателен и аз много те обичам.

Казва го толкова естествено и спокойно. Знам, че говори сериозно. Приемам го, но не отговарям. Сигурно е станало много късно. Ако искам да се наспя добре, трябва да тръгна след малко. Може да хвана някой от късните автобуси, които отиват към моя квартал.