Уилям Уортън - Последна любов

— Не съзнавах, че си се научила да свириш, само като си слушала звуците, Мирабел.

— Така е, Жак, но не забравяй, че музиката е преди всичко звук. Нотите са само начин да я споделиш. Със съвременните записи това става по-лесно. Но аз познавам музиката само каквато е всъщност — звук. Не са ми необходими ноти. Понякога, особено при полифоничните творби на Бах, където има два, три или дори четири гласа, е много трудно. Вероятно ще е по-лесно, ако видя нотите, но щом слушам внимателно, мога да различавам гласовете. Знаеш ли, те са съвсем различни. Научих се да ги свиря един по един, после заедно. Чудесно преживяване. Все едно аз композирах музиката.

Поглеждам я с подновен интерес и уважение. Трудно е да повярвам, че музиката, която току-що чух, беше изпълнена „по слух“ от човек, който никога не е виждал ноти. Подобно на много хора аз бях убеден, че написаната музика е истинската, а онова, което свирят, е само изпълнение. Ала Мирабел има право — истинската музика е звукът, който композиторът е чувал в главата си, а нотите са само писмени знаци и начин за общуване между музикантите или между композитора и изпълнителя. Това може да е основата на проблема ми с рисуването — нещо, за което съм мислил.

Щом Мирабел не може да вижда, защото се страхува от онова, което ще види, възможно ли е аз да рисувам от нейните описания, съхранени в паметта й, както направихме на площад „Фюрстенберг“ и тя да бъде доволна и убедена, че ще хареса картините, ако може да ги види? Изображенията ще бъдат нещо като нотите в музиката. Аз ще бъда изпълнителят на оригиналните образи в представите на Мирабел — досущ звуците в главата на композитора.

Тя се усмихва, а ръцете й са още в моите.

— За какво мислиш, Жак? Чувствам как нещо се върти в главата ти. Почти както усещам потрепването на ръцете ти. Какво има?

— Би ли направила един експеримент с мен, Мирабел? Като картината, която нарисувахме на площад „Фюрстенберг“ — комбинацията от спомените и силата на виденията ти, съчетана със способностите ми на художник, ни помогнаха да създадем нещо, което никога не съм правил сам. Както ти слушаш записите и после ги свириш, така и аз слушах описанията ти и ги рисувах, смесвайки ги с онова, което виждах. Ти ми отвори очите по един много особен начин.

Млъквам. Тя още гледа лицето ми с незрящите си очи. Сетне продължавам с надеждата, че Мирабел няма да сметне за насилничество онова, което искам да предложа.

— Мирабел, вероятно ако съумея да нарисувам картини, като образите, които си запазила в паметта си, може да дойде момент, когато ще събереш достатъчно увереност в общата ни работа, за да си позволиш да прогледнеш. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Много бих искала да бъда с теб, когато рисуваш. Запомнила съм двайсет различни места. Можем да седим заедно и да създадем прекрасни картини. Отново да нарисуваме площад „Фюрстенберг“. Толкова е красив. Имам чудесни спомени от него. А сега, Жак, и аз искам да ти направя едно предложение.

— Добре. Пак се започва. Първо беше предложението за цвета на гълъбите и как изглеждат в замяна за един чудесен обяд. После — да нарисувам портрета ти, за което ми плати хиляда франка. Сетне всеки да разкаже за себе си и за миналото си. Е, какво ще бъде сега?

Надявам се, че е почувствала шеговитостта в тона ми. Стисвам ръцете й. Господи, не искам да причинявам болка на тези вълшебни ръце!

— Забрави едно от предложенията, Жак.

— Кое?

— Ами, аз почти ти се предложих. Не си ли спомняш?

За пръв път се радвам, че не може да ме види. Мисля, че се изчервявам. Тя не откъсва поглед от мен. Понякога съм убеден, че Мирабел трябва да вижда.

— Не, Мирабел, не съм забравил. Тогава не го осъзнах, защото не те познавах толкова добре, но това беше най-милото предложение от всички. Но вече ти казах, че съм женен. Сега знаеш всичко за мен и ще имам чувството, че постъпвам неправилно. Не бих могъл да живея с мисълта, че ще измамя съпругата, децата и себе си. Пък и това би означавало да се възползвам от теб.

— Някои от тези неща са верни, но това не са истинските причини. Истината е, че съм твърде стара, нали?

— Отчасти е така, Мирабел. Но колкото повече те опознавам, ти сякаш се подмладяваш.

— Но всъщност остарявам, Жак. А сега, може ли да направя новото си предложение?

Тя се усмихва широко, както никога досега. Думите й са добре премерени и деликатни, а усмивката — лъчезарна. Как е възможно една възрастна жена да има такива хубави зъби? Не може да са изкуствени, изглеждат естествени. Няма и следа от усмивката със стиснати устни, характерна за хората с изкуствени зъби.