Уилям Уортън - Последна любов

— Жак, доплаква ми се, като слушам всичко това. Трябваше ли да направиш живота си толкова труден? Толкова ли беше виновен и потиснат, че се самонаказваше така? Това е невероятно тъжно.

— Не, Мирабел. Падението ми се дължеше единствено на нехайството. Не ми пукаше. Но се съвзех. Имах желание да се грижа за себе си и да водя пълноценен живот… Пък и животът изглеждаше толкова хубав. Идваше пролет, макар че още беше студено. Когато рисувах, ръцете ми се сковаваха, но се съсредоточавах, опитвайки се за пръв път от много години да бъда част от нещо вътре и същевременно извън мен… Имах и малко пари. В края на март припечелих достатъчно, за да си купя голям скицник, зелена папка, кутия водни бои и свястна четка. Започнах да се чувствам като художник. На папката залепих надпис, че акварелите се продават. Определих цена сто франка. Продадох почти всички. Това направи истинско чудо с духа ми. Беше ми приятно да се срещам с хората и да разговарям с тях. Не се чувствах толкова самотен. По едно време разполагах с хиляда франка. Имах къде да живея, храна и чисти дрехи. Къпех се. Рисувах. Мисля, че никога не съм бил по-горд от себе си… После, една неделя на пазара намерих триножник и кутия за бои. Струваха ми триста франка. Новите кутии бяха около петнайсет хиляди. Три нощи сменях гвоздеите, поправях счупените части и изстъргвах палитрата… Дни наред рисувах акварели, докато спечелих достатъчно пари, за да си купя маслени бои, терпентин, лак, ленено масло и платно. Направих си рамки от дъските, които намерих на тавана. Опънах платното и го заковах… Вече можех да излизам с кутията и триножника на гръб и да рисувам. Нямаш представа колко добре се чувствах — здрав и отново… Не бях използвал маслени бои от студентските си години. Нарисувах две картини, но резултатът беше обезсърчителен. Едва ли щях да ги продам, за да си купя ново платно и бои. Освен това ми беше трудно да изразя дълбоките си чувства към Париж. Акварелите и скиците бяха декоративни и описателни и пресъздаваха онова, което виждаха очите ми, а не чувствата на сърцето ми. Исках да направя нещо повече, по-значимо… Ала все още не бях напълно отчаян. Знаех какво ме дърпа назад. Бях твърде скован и се страхувах да покажа чувствата си — отдавнашен проблем и слабост, съсипала живота ми. Не можех да ги преодолея. Затварях се в себе си и се защитавах, сякаш се намирах в опасност от нещо, което не разбирах и не познавах. Искаше ми се да се отпусна, да бъда уязвим и да вложа душа и сърце в платното, но не можех да го направя. Ала имах желание да опитам… Останалото знаеш, Мирабел. Рисувах третата си картина с маслени бои, когато се сблъскахме и се запознахме. Тъкмо привършвах църквата и щях отново да се заловя с акварелите, за да си купя още бои… Готвя си веднъж седмично на малкия котлон. Имам свещи и преди да изляза, отварям таванското прозорче и скривам всичко, за да не разбере никой, че съм се настанил там. Живея като истински художник в Париж. Това е най-голямата ми мечта. Не се оплаквам… Нещо повече, продадох картината на площад „Фюрстенберг“, която двамата нарисувахме, за повече пари, отколкото бях сънувал. А и ти ми плати да нарисувам портрета ти. Имам достатъчно пари да нарисувам още десетина картини с маслени бои. Разбираш ли защо съм толкова ентусиазиран? Освен това съм щастлив, че се запознах с теб, Мирабел. Толкова се радвам.

Тя е взела високия стол. Качва се и протяга ръка да вземе бутилката „Поар Уилям“. Донася две чаши и отново сяда.

— Моля те, Жак, би ли налял? Трябва да пием за късмета си. Има ли достатъчно ликьор и за двама ни? Обикновено познавам по тежестта и по звука, когато разтърся шишето, но сега ми е трудно заради крушата вътре.

— Има достатъчно, Мирабел.

Взимам бутилката и напълвам малките крехки украсени чаши. Вдигам своята и в същия миг съзирам мокрото й лице. Очите й са раздалечени. Вероятно това се дължи на слепотата. Мирабел не полага усилия да избърше сълзите.

— За добрите времена, Жак. За нас.

Допираме чаши и прекрасното ухание на круши ни обгръща и сближава. Затварям очи и се опитвам да се насладя на преживяването. Така, както прави Мирабел.

— Бих искала да сторя нещо за теб в замяна на това, че ме нарисува.

— Ти вече ми плати, Мирабел. Портретът е твой.

— Не, твой е, Жак. Исках да го нарисуваш за себе си. Аз не мога да го видя. Най-важното е как си ме видял ти. А това може да означава нещо само за теб.

— Но Мирабел…

— Не. Знам какво правя. Искам да бъда с теб чрез портрета, който ти нарисува. Но не желая да говорим повече за това. Искам да ти подаря нещо.