Уилям Уортън - Последна любов

Мирабел донася една подложка и слага на нея голяма метална тенджера. Вдига капака. Разнася се вкусно ухание. Връща се в кухнята и сетне идва с огромен черпак. Взима чинията ми и сипва супата, без да разлее капка. Все едно вижда безупречно. Напълва и своята чиния и сяда, после отново скача.

— Ох, забравих виното. Обикновено вечер не пия вино, но ти работи толкова усилено, че трябва да пийнеш.

Връща се и налива вино в чашите — отново без никакво колебание. Само ако наблюдаваш внимателно, ще видиш, че ръцете й правят онова, което вършат очите на зрящите — намират нещата и определят количеството и разстоянията. Ръцете й са като пеперуди, но въпреки това са спокойни и не треперят.

Супата е превъзходна. Ядем, без да говорим много. Отчупваме парчета от франзелата и ги пускаме в супата. Едва сега разбирам колко съм гладен. Постният ми гювеч със сигурност ще се развали. Поглеждам портрета, който е облегнат на стената под прозорците.

— Доволен ли си от портрета, Жак?

Дори не се опитвам да отгатна как е разбрала, че гледам картината. Все едно съм в присъствието на телепат.

— Да, Мирабел, много съм доволен. Не знаех, че мога да нарисувам толкова сполучлив портрет. В него съм изразил всичко, което знам за теб. В същото време много добре съм изобразил чертите ти. Приличаш си. Картината е хубава и е от онези, които винаги ще имат стойност, дори никога да не си съществувала.

— Много съм щастлива, Жак. Само ми се иска да можех да видя портрета.

— Не знам дали би ти харесал. Сега имаш чувството, че е хубав, защото аз ти казвам, че е така. Знам, че не е справедливо.

— Не, това е от естеството на заболяването ми. През повечето време се радвам, че не виждам. Обикновено зрението е само въпрос на удобство за някои хора. Намерих начини да живея без това удобство.

Свършваме със супата. Мирабел започва да разтребва масата и да отнася съдовете в кухнята. Надигам се да й помогна. Тя чува, че столът изскърцва и ми прави знак да остана на мястото си.

— Не, Жак, доставя ми удоволствие да готвя и да се грижа за теб. Толкова ми е приятно, че не съм сама. Да се храня сама е едно от най-трудните неща в живота ми. Докато мия чиниите, би ли ми разказал какво се случи през оная година, след като си излязъл през „оная крива френска врата“, напускайки съпругата, децата си и целия си живот? Много бих искала да знам, но не ми разказвай, ако е твърде трудно за теб.

— Мирабел, понякога се срамувам повече от онова, което се случи после, отколкото от предишния си живот. Сега ми е трудно да повярвам, че съм го правил.

Тя обръща глава и сякаш гледа през мен.

— Моля те.

— Ами, първо не се качих на влака. Вървях от „Ла Весине“, където живеехме, чак до Париж. Времето беше като сега и ми доставяше удоволствие да вървя, но се бях отпуснал ужасно. Чантата не беше голяма, ала ми се струваше все по-тежка. Изненадах се, когато разбрах колко далеч сме живеели от Париж. Бил съм затворен като в клетка и отдалечен от живота… И така, когато най-после късно следобед пристигнах в Париж, изтощен и с мазоли на краката, аз се регистрирах в най-евтиния хотел, който намерих — трийсет и пет франка на вечер и без баня. Измих се на мивката, съблякох прогизналите от пот дрехи и заспах… Мирабел, наистина ли искаш да ти разказвам всички подробности? Толкова много пъти съм си ги припомнял, че знам всяка минута наизуст.

— Разкажи ми колкото искаш. Имаме време. Няма за къде да бързаме и ми е приятно да те слушам, макар и историята ти да е толкова тъжна.

— Ами, на следващата сутрин излязох да потърся още по-евтин хотел. Това беше хубав повод да обиколя Париж, но краката ми се бяха схванали и едва ходех. Исках да се настаня близо до Лувъра, но тези квартали са скъпи. Накрая намерих един хотел за четиринайсет франка на вечер на улица „Трюсо“, недалеч от сградата, където живея сега. Преместих се там… Първия месец само се разхождах из Париж. Извадих единия от двата чифта маратонки, които бях взел със себе си. Дотогава ходех с обувките си за работа — скъпи, ръчна изработка и тежки. Не ставаха за продължителни разходки… Веднъж седмично посещавах по някой музей, като отивах преди да отворят и стоях, докато затворят. Удивих се от онова, което хората бяха създали с ръцете, ума и сръчността си. Разбрах, че ако не внимавам, ще похарча всичките си пари за музеи. Нямаше смисъл… Хранех се със страсбургски и тунизийски сандвичи, които купувах на улиците, а понякога, когато исках да се поотпусна, си поръчвах шунка с масло и кафе в някое кафене… Размишлявах много — болезнен процес. От време на време ходех до Венсенската гора, до Булонския лес и обратно, без да зная къде отивам. Но разглеждах Париж и се потапях в атмосферата му. Градът беше по-хубав, отколкото си бях представял. Беше особено красива сутрин. От време на време, когато не можех да заспя, се разхождах по малките часове до изгрев-слънце. Още се чувствах вцепенен и не знаех какво да правя. Само знаех, че петте хиляди франка се стопяват бързо… В неделя в Лувъра пускат безплатно и денем ходех там. После, когато времето се затопли, напуснах хотела и започнах да спя на кея. Намерих две одеяла на пазара за употребявани вещи и увивах всичките си неща в едното, което ми служеше и за възглавница… Отначало бях като на лагер. Научих се да се пазя от хората, които се опитваха да ме ограбят. Държах парите си в шортите. Прикрепих връв към портфейла с документите и го окачих на врата си… Но бях мръсен. Не бях си взел много дрехи, пък и онези, които бях взел, не бяха практични. Разбрах, че не съм подготвен за оцеляване във външния свят. Животът на кея беше труден. Имаше извратени типове, тъжни алкохолици, наркомани и крадци. Тези хора са опасни и абсолютно непредсказуеми. Но аз започнах да приличам на тях, да живея като тях и те ме оставиха на мира. Денем продължавах да се разхождам из Париж и да размишлявам… После, през октомври, започна да става студено. Бяха ми останали само хиляда франка. Това не ме вълнуваше и не ме притесняваше. Исках да разбера какво ще направя, когато всичките подпори, които бях изградил през фалшивия си живот, се срутят. Грижливо пазех разрешителните за работа и за пребиваване в страната. Полицията така и не поиска да ги види, но няколко пъти виждах ченгетата овреме и бягах… Започнах да спя на пейките в метрото, докато полицията ни изгонеше. Опитах се да спя върху отдушниците, за да ми е топло, но не можех да понасям вонята на застоял въздух. Върнах се на кея. Понякога се свивах в някой вътрешен двор, докато портиерът ме изпъдеше… Най-лошото от всичко беше, че започнах да пия вино. Отначало го правех, за да облекча душевната си болка, а сетне — за да заспивам, когато земята беше твърда, а вятърът студен. През януари вече изпивах по два-три литра вино всеки ден. Престанах да броя дните. Спях повече денем, отколкото нощем, защото беше по-топло. Повечето време бях в алкохолно опиянение. Давах почти всичките си пари за вино. Не се хранех както трябва. Краката и стъпалата ми започнаха да се подуват. Ръцете ми се зачервиха и напукаха от студа и от пониженото кръвообращение поради употребата на алкохол. Странно, но дълго време не можех да приема факта, че съм станал алкохолик. Мислех, че такова нещо не може да ми се случи… Една сутрин се събудих от унеса и видях, че са ми останали само двеста и десет франка. Беше в началото на февруари. Лежах на кея под свода на Пон Ньоф. Бях се вледенил от студ. Не исках да прося. Устоях и не си купих вино. Пресуших последните капки от бутилката, с която бях заспал. Беше ми останал достатъчно разсъдък, за да осъзная, че трябва да спра сега и да се съвзема, инак това щеше да бъде краят. Тогава щях да съм намерил себе си, но онова, което вече бях преоткрил, не беше особено забележително. Предполагам, че обикновената старомодна гордост ме спаси… Увих се в мръсните си одеяла и три дни не мръднах оттам. Заваля сняг. Опитах се да разсъждавам трезво и да си съставя план. Копнеех за вино. Единственият начин да се спра беше да обвия ръце около тялото си и да не го пускам. Имах тъмни синини по ръцете, там, където бях впивал пръсти… Ала на третия ден бях в състояние да разсъждавам нормално. Бях гладен. Трябваше да се изкъпя, да изпера дрехите си в някоя обществена пералня и да се опитам да подредя живота си отново… Отидох в пералнята на площад „Контрьоскарп“. От другите клошари научих, че тя е най-хубавата. Изкъпах се с дрехите, използвайки едно сапунче, което намерих на пода. Опитах се да изтъркам мръсните си напукани ръце и дълго разтривах косата си. Изстисках мокрите си дрехи и облякох анцуга и другия чифт обувки. Пъхнах прането в найлонов чувал. Увих се в одеялата и излязох. Бях с една плетена вълнена шапка, която преди няколко дни бях намерил в канала. Духаше вятър и замръзвах от студ… Отидох в друга обществена пералня на самообслужване. Беше топла и изпълнена с пара. Изпрах всичко, освен дрехите, с които бях облечен, включително одеялата и маратонките. Седях там и гледах как нещата ми се въртят в барабана и се опитвах да не мисля за вино. Гризях франзела. Извадих дрехите си, преоблякох се и пуснах в пералнята анцуга и шапката. Изпирането и изсушаването ми струваха седемдесет франка, но изглеждах малко по-прилично… Взех ножица от един скитник и подрязах косата си. Отново започвах да воня. Миризмата на клошар, която не бях забелязвал дотогава, беше ужасна. Мисля, че нямаше да искаш да ме помиришеш, Мирабел, когато живеех под онзи мост. Смърдях на собствените си телесни течности, на алкохол, на мръсотия и на повръщане… На улица „Муфтар“ си купих портокал и банан. Изядох ги, слизайки по хълма. Вървях до пазар „д’Алигр“, облян от студената слънчева светлина от другата страна на реката. В ъглите на сградите още имаше сняг. На пазара намерих едно подплатено с вълна три четвърти джинсово яке, което още нося. Стоплих се без алкохол и се почувствах добре… Беше неделя и обикалях пазара, търсейки за ядене нещо евтино и хранително. Апетитът ми определено се възвръщаше. Забелязах, че и други хора от улиците — художници и студенти — чакат да затворят пазара, за да съберат изхвърлените плодове и зеленчуци. Чаках с тях. В надпреварата, която последва, успях да взема няколко меки портокала, потъмнели банани, две леко загнили ябълки, лук, смачкани моркови и картофи. Сложих ги в найлоновия чувал при изпраните дрехи… Ние, дето събираме боклуците, не разговаряме много, но между нас има приятелство. Не се държахме злобно един към друг, както ставаше под моста, където никой не беше в безопасност. Това бяха хора без пари, опитващи се да оцелеят. Бях навлязъл в друг начин на живот… Започнах да оглеждам прозорците и вътрешните дворове на сградите в квартала. Вероятно знаеш, че там живеят занаятчии, тапицери и бояджии, които правят мебели… Влизах във вътрешните дворове, качвах се по стълбите и търсех място, където да се скрия от студа. Така намерих тавана, в който живея сега. Намираше се в тъмния коридор на последния етаж на една сграда, която се използваше главно за работилници на мебелировчиците. Докато бродех там, видях ключ, окачен над вратата на една от таванските стаи. Влязох и веднага разбрах, че стаята е необитавана. По всичко имаше дебел слой прах. Оставих нещата си и се нанесох. Имах много малко пари, но ми трябваше нещо, на което да спя. Не исках твърдостта и студът на пода отново да ме тласнат към виното… Във вторник отидох на пазара, когато отваряха. За десет франка купих стар армейски спален чувал от Втората световна война. Беше леко скъсан и с развален цип, но го оправих. Намерих и парче дунапрен, откъснато от изгнил дюшек. Не попитах никого, просто го взех. И без това никой нямаше да го иска — то беше единственият боклук на улицата… Издебнах портиерката, когато не гледаше и вмъкнах всичко това в таванската си стаичка. Хубаво беше да имам място, което можех да нарека дом. Прекарах остатъка от деня, опитвайки се да измисля как да сготвя зеленчуците. Накрая се отказах и ги изядох сурови. Вече ми бяха останали само сто франка. Трябваше да измисля и начин да изкарам някакви пари. Не исках да прося — това беше все едно да се върна към алкохола… На следващата сутрин усетих прилив на енергия. Извадих втория чифт маратонки и облякох фланелка и шорти. Измъкнах се крадешком от сградата и започнах да тичам. Принудих се да спра след около двеста метра. Сърцето ми биеше учестено. Не бях във форма. Бях се превърнал във физическа развалина. Причината бе в годините, прекарани зад бюрото в Ем Би Ай, а също и в месеците, през които бях допуснал да стигна до дъното. Ала продължих да тичам… Обиколих малкия парк на „Фабург Сен Антоан“. Нямаше никой, но полицаят в будката пред участъка ме наблюдаваше. После хукнах по улица „Де ла Мен д’Ор“ и се прибрах на тавана. От тялото ми се лееше пот. Изядох един от омекналите портокали и банан. Вкусът им ми се стори страхотен и захарта проникна направо в кръвта ми… И така започнах отново, Мирабел. Постепенно увеличавах разстоянието и омекналата ми клошарска плът започна да се стяга. Купих си масичка и писалка. Залових се да скицирам подробно местата в Париж, които открих и обикнах. След седмица продадох една от рисунките си. За двайсет и пет франка. Следващата седмица продадох две и вдигнах цената на петдесет франка. Купих си столче за пет франка. Брезентът беше скъсан, но го заших с конец и игла, за които дадох четири франка. Започнах да очаквам с нетърпение всеки нов ден… На улицата намерих изхвърлен газов котлон. Бутилката беше празна, но за трийсет франка купих нова. Почистих котлона. За шейсет сантима купих кутия кибрит, а за пет франка — свещи. Вече разполагах с елементите на един по-удобен живот.