Уилям Уортън - Последна любов

— Не споря, Лори. Само съжалявам, че не съм разбрал това по-рано и не си ми казала какво изпитваш през всичките тези години. Имаш право — не ви обръщах достатъчно внимание. Кълна се, че при първа възможност, свърши ли това назначение, всичко ще се промени. Всъщност не искам да съм важна клечка в Ем Би Ай. Те са само част от един смахнат конкуриращ се свят, който съсипва хората… Ще бъдем тук още шест месеца. Вероятно ще ми разрешат да остана още, ако ти искаш. Забавлявай се както досега. Възползвай се от възможността. Родителите, роднините и приятелите ни не са тук, за да следят всяка твоя стъпка. Свободна си. Когато през септември Ханк отиде в колежа, животът ти ще бъде изцяло на твое разположение… Радвай се на свободата, която имаш. Възползвай се заедно с Дидие от шанса за любовта — нещо, което чувстваш, че не си имала. Животът е твърде кратък и важен, за да го пропиляваш. Не съм сигурен дали съм достатъчно млад, за да ти дам онова, което искаш. Не знам как точно станах толкова консервативен… Можем да живеем заедно още двайсет-трийсет години. Нека да не зарязваме всичко това заради моментните си чувства. Имаме двайсет и две годишна обща история. Пък и децата, моля те, помисли за тях… Само искам да ми отделяш малко време, когато съм тук и да не ми разказваш за останалата част от живота си. Опасявам се, че няма да го понеса. Може да ти се струва егоистично или детинско от моя страна, но аз — като всички други мъже — съм жертва на мъжкото чувство за собственост. Цялата останала психология ми се вижда абстрактна и не ми помага. Съгласна ли си?

— И така постъпихме, Мирабел. Ханк завърши гимназия и замина в родината да учи в университета в Пенсилвания. Аз продължих да работя в Ем Би Ай, но се опитвах да стоя повече вкъщи, да посветя повече време на Лори и да бъда с нея. Тя сияеше. Мисля, че по някакъв свой начин ме обичаше повече от всякога. Не задавах въпроси. Само се стараех… После, една събота и неделя, Лори и Дидие заминаха за Онфльор. Той някак бе успял да се измъкне от семейството си. Беше пролет. Лори изглеждаше прекрасна в новата си рокля — светлосиня с мънички синкави цветя, почти като незабравки. Носеше малка пътническа чанта и приличаше на съвременна версия на героиня от роман на Колет. Махнах й за довиждане и тя се качи в таксито.

Свършвам с лицето на Мирабел, без да нанасям нито една по-сериозна корекция. Не ме бива в портретите, но този път знам, че го нарисувах наистина добре. Отново спирам и се вторачвам в нея. Абсолютното й спокойствие сякаш изсмуква отровата от мен. Знам, че ще ми бъде трудно да й разкажа останалото. Започвам да рисувам белите коси на тъмния фон. Съсредоточавам се в извивките на косите й там, където ги е сплела като корона на главата си.

— И после, Мирабел, нещо сякаш се скъса. Може би полудях или прекарах тиха и незабележима нервна криза. Не знам… След като таксито се изгуби от погледа ми, аз се прибрах вкъщи и всичко ми се видя страхотно безполезно и безсмислено. Не си заслужаваше дори да живея. Огледах онази огромна къща, която всъщност не беше наш дом, а само нещо като частен хотел… Извадих бутилката уиски, която пазехме за гости и седнах в тишината. Започнах да пия. Не обичам алкохола — не ми харесва нито вкуса, нито въздействието му. Целият ми живот е бил доминиран от представата за пълен контрол, а алкохолът те прави зависим… Започнах да се чудя как Дидие се е измъкнал от съпругата си. Какво ли оправдание е измислил? Или тя знае всичко и двамата тайно се подиграват на американката, жената на шефа, която е хлътнала по Дидие. Изпитах дълбоко отвращение към всичко и към себе си. Дори си поплаках… Изпих уискито и заспах на дивана. Дори не събух обувките си… На сутринта се къпах дълго, глътнах няколко аспирина и облякох спортния екип. Изненадах се, че не ме боли глава. Вдигнах слушалката и се обадих на нашия адвокат в Минеаполис. Прекарах по-голямата част от деня до телефона, уточнявайки подробностите. Адвокатът Милтън беше убеден, че съм откачил. Непрекъснато ме питаше дали съзнавам какво правя и дали съм добре. Уверих го, че ми няма нищо, но не беше точно така… Когато в понеделник сутринта Лори се върна, аз бях напълно трезв. Целият треперех, ала не бях пил нищо. Седях в ъгъла до скъпата си свръх модерна стерео уредба, а Лори свали палтото си и влезе в спалнята да се преоблече. Не очакваше, че ще си бъда вкъщи и затова не ме видя. Доставяше ми удоволствие да бъда невидим, когато я виждах вероятно за последен път… Тя излезе от спалнята и аз станах. Прегърнах я и казах, че искам да поговорим. Помолих я да седне до мен. Сигурно я изплаших, защото никога не я бях виждал толкова бледа, разстроена и стресната. Хванах я за ръцете. Лори седеше с прибрани колене и кръстосани глезени и ме гледаше в очите.