Уилям Уортън - Последна любов

— Ставам. Чантата е до мен. Лори не помръдва. Не ми се стои повече тук.

— Взех пет хиляди франка от парите, които държим в къщата. Чековите книжки, осигурителните полици и всичко останало е на масата в трапезарията. Лесно ще се справиш. Срещнеш ли затруднения, обади се на Милтън… Желая ти всичко хубаво, Лори. Опитвай се понякога да мислиш за мен. Не забравяй, че винаги ще те обичам. Ако имаш нужда от мен, пиши ми и аз ще дойда.

— Обърнах се и излязох през оная голяма крива френска врата. Отидох на Гарата с мисълта да се кача на влака за Париж. Радвах се, че всичко това не се превърна в някаква невъзможна сцена на плач и писъци. Нямаше да го понеса. Бях вцепенен от шока и в същото време имах чувството, че съм изстъргал от тялото си мръсотията, която се бе разпространила навсякъде и ме задушаваше. Усещах, че отново контролирам живота си, независимо дали искам това или не — чувство, което не бях изпитвал, откакто за пръв път ми се обадиха от корпорация „Нард“.

Завършвам разказа си почти едновременно с портрета. Оставам на мястото си. Знам, че няма какво повече да кажа и да нарисувам. Забравил съм за Мирабел — виждам я само като модел пред себе си. Умът и душата ми са освободени.

Сега, след като разказах всичко, се чувствам странно — пресушен и смутен. Мирабел става и се приближава до мен. За пръв път искам да можеше да вижда. Досега това беше само смътно желание. Сега искам да види портрета си и историята, която ми разказа, отразена на лицето й. Знам, че и моят тъжен разказ е изобразен в портрета.

Преди да разбера какво прави, Мирабел ме прегръща и ме притиска до себе си. Дори не се опитвам да се въздържа. Разплаквам се. Ридая, притиснал лице до тъмносиния й пуловер. Когато спирам, вече се е стъмнило. Портретът изпъква пред очите ми. Мирабел се отдалечава. Запалва лампата над главите ни.

— Време е за малко светлина. Тази вечер трябва да останеш и да вечеряш с мен.

Не споря. Осъзнавам колко съм уморен от спорове — с миналото, с настоящето и със себе си. Изпитвам огромно желание да се оставя на течението, да бъда част от всичко и да се наслаждавам на дребните удоволствия в живота — удоволствия, които Мирабел направи видими за мен.

Докато слушам, изпитвам все по-голямо задоволство, че съм сляпа. С изключение на смъртта на родителите ми, никога не съм била част от жестоката реалност. Как е възможно Жак да е останал толкова мил и любящ съпруг след всичко, което се е случило? Да, в гласа и в движенията му долавям тъга, но нямам представа как е запазил добротата си. Мисля, че аз не бих издържала, ако имах такива неприятности.

Толкова се радвам, че имаше желание да ми разкаже историята си, но сега знам, че не мога да направя нищо и не мога да го имам. Той живее с миналото и любовта си, както аз живея в света на моите родители. Сега Жак живее, само за да рисува. Толкова се радвам, че съм част от този негов свят, след като не мога да получа нищо друго. Иска ми се да бях млада и красива, за да прогоня мрачните му мисли и макар за миг, да му дам представа колко много трябва да бъде обичан.

Как е могла съпругата му да отиде при друг? Вероятно е така, както Жак казва — тогава е бил човек, който не е познавал любовта. Прегърнах го импулсивно, докато плачеше, но ми беше толкова приятно. Мисля, че сега той знае как да обича. Понякога загуба, каквато той е понесъл, отваря вратите на нежността и страстта.

Мирабел отива в кухнята; взима престилката си и включва печката. Кухнята е нещо като ниша в стаята, където седя — а тя е нещо средно между трапезария и всекидневна.

Мисля, че французите се хранят там, където прекарват по-голямата част от времето си. Тази идея ми харесва. Винаги съм имал чувството, че така наречената от американците всекидневна е останка от старомодната приемна и е неудобна за живеене.

Наблюдавам Мирабел. Приятно ми е да гледам с каква лекота и грация се движи. Чувствам се много пасивен и душевно пуст — не че съм изтощен, но сякаш съм автомобил, на който са източили маслото. Чувствам се добре. Мирабел се обръща към мен и аз не се сдържам и се усмихвам — макар да е безсмислено. Не знам защо се обръща към мен.

— Жак, надявам се, че не съжаляваш, задето ми разказа какво се е случило със съпругата ти. Историята ти е толкова мъчителна и сложна, че още мисля за нея и се опитвам да я проумея и да разбера какво всъщност е станало.

Тя започва да слага масата. Донася сол, пипер, масло, половин франзела и по една дълбока чиния за всеки от нас. Оставя ги на голата дървена маса, после изважда кърпите за хранене, които използвахме на обяд — всяка в отделна поставка. Харесва ми чувството за принадлежност и че моята кърпа си има своя собствена поставка. За първи път, откакто напуснах дома си, съм готов да изляза от уединението и да стана част от живота.