Уилям Уортън - Последна любов

Още рисувам, но ръцете ми треперят. Поемам дълбоко въздух. Мирабел няма да ми се сърди, ако спра дотук. Тя ме гледа с типичната за слепеца съсредоточеност. Лицето й е пребледняло — толкова е бяло, че ми е трудно да получа на палитрата истинския цвят на кожата й. Оставям четките и се вторачвам в ръцете си.

— Лори ми каза, че след обяда двамата с Дидие отишли в един хотел и правили любов. Той желаел да го направят от няколко месеца и двамата се шегували за това, но Лори все му отказвала. Ала днес признала пред себе си, че и тя го иска. Не й се вярваше, че наистина го е направила и ми е изневерила… Не знаех как да реагирам. Толкова много приличаше на служебните ми задължения — слушах и имах чувството, че Лори говори за някоя друга. Това не можеше да е моята Лори. Просто не можех да го възприема… Но тя трябвало да ми каже. Държала да знам всичко. Сякаш, ако го споделеше, нямаше да изглежда толкова грешно. Поне тогава мислех така. Не бях на себе си и разсъждавах като безпристрастен психиатър… Дидие също беше женен и петнайсет години по-млад от Лори. Имаше две деца. Тя не беше сигурна, но мислеше, че се обичат. Според Лори всичко това било красиво и тъжно — за нея, за Дидие, за съпругата му и за мен… Държеше се така, сякаш искаше да я посъветвам какво да направи. Все едно й бях близка приятелка, на която се доверяваше или консултант по семейни въпроси… Трябва да призная, че това е част от проблема. Ем Би Ай високо цени хладнокръвните и невъзмутими служители. Научих се да живея са тази лъжа. Първата ми реакция към всяка новина — добра или лоша — беше да се затворя в себе си, да не показвам чувствата си, да анализирам положението и да измисля как да постъпя… И тогава направих същото. Не се разплаках. Притисках се до Лори, докато тя ридаеше все по-силно. Бях дълбоко наранен, но не можех да го покажа, вероятно дори не го съзнавах. Бях се научил да се крия от самия себе си толкова умело, че го правех с лекота… Когато сълзите на Лори пресъхнаха, аз се бях успокоил дотолкова, че да мога да говоря и я попитах дали наистина го обича и иска ли развод. Тя отново се разрида и отговори, че не знае. Поклати красивата си глава с прическа по най-новата мода — тънки червеникаворуси кичури, по-светли от естествените й тъмни коси. Каза, че обича мен и децата. Дидие също обичал съпругата и децата си. Може би това било само една любовна афера, която щяла да изтлее от само себе си… Но не искала да ме лъже. Оцених това. Същевременно започнах да мисля, че този следобед не им е било за пръв път. Ненавиждах се, че мисля така — угнетен от измяната, но се опитах да се овладея. Ставаше почти невъзможно. Губех способността си да разбирам за какво всъщност става дума. Измъчваше ме такава първична, детинска и физическа ревност, че ми идваше да повърна. Накрая се овладях. Притисках я до себе си, но все още не правех онова, което исках — и аз да се разплача като бебе, да пищя и да говоря гръмки фрази за загубата и обидата, които чувствам… Пак я попитах какво иска да направи. Тя отново отговори, че не знае. Беше толкова нещастна. Искаше й се да обещае, че няма да се среща с Дидие, но не можеше — не още. И това беше краят на първия ни разговор по въпроса. Стотици пъти съм си го повтарял на ум, чудейки се какво трябваше да сторя и кажа. Лежах буден цяла нощ, изпитвайки ту гняв от изневярата, ту състрадание, разбиране и желание да помогна на Лори.

Ръцете ми вече не треперят. Отново взимам четките и известно време мълча. Опитвам се да се вглъбя в портрета на Мирабел. Лицето й е възвърнало цвета си. По бузите й се стичат сълзи. Не казвам нищо. Постъпвам както обикновено — избягвам проблема, като се съсредоточавам върху нещо друго. Работя усилено най-малко още половин час. Сетне Мирабел започва да говори толкова тихо, че едва я чувам.

— Обичаш ли я още, Жак? Разбираш ли защо го е направила? Какво стана после? Разкажи ми, ако си в състояние. Моля те.

Този път се опитвам да рисувам, докато говоря.

— Те не скъсаха, Мирабел. Продължиха да се срещат. Намерих й друг учител по френски, без дори да я попитам. Това беше глупаво, нямаше да има никакво значение. По движенията на Лори, по вълнението, по маниакалното й желание да ми достави удоволствие и по начина, по който се обличаше, спеше, правеше любов с мен и дори готвеше, разбирах, че не само се среща с Дидие, но и има нещо повече. Угризенията й сигурно са били ужасни и аз не изпитвах състрадание към нея. Всичко беше много болезнено, но не можех да направя нищо… Върнах се от една четиридневна командировка в Лион и най-после намерих смелост да говоря с нея и да се опитам да изясня нещата… Тя си беше легнала. Самолетът имаше закъснение и минаваше полунощ. Не съблякох костюма, с който бях пътувал. Само пуснах дипломатическото куфарче на пода, до вратата на спалнята. Не знам дали Лори спеше, когато влязох. Трябваше незабавно да разговарям с нея, инак никога нямаше да го направя. Опънах се на леглото, върху завивките… Тя не ме излъга, нито се опита да го стори. Призна, че още се среща с Дидие. Карал я да се чувства по-щастлива от всякога. Имала чувството, че никога през живота си не е възбуждала истинска страст у някой мъж, особено у мен. Връзката ни била „удобна“ още от самото начало. Не спорих с нея. Винаги съм я обичал простичко и без усложнения — обикновена спокойна любов, нищо разтърсващо. Харесвах все повече Лори, докато излизахме и я опознавах такава, каквато беше. Неизвестно как любовта ми продължи през всичките тези години. Дори не я бях поставял под съмнение. Удивително, колко наивен може да бъде човек! Поне аз бях такъв… После Лори започна да ми разказва неща, които би трябвало да знам отдавна. Ненавиждала да живее в потока на кариерата ми и да няма възможност да се развива, потънала в грижи за децата и мен. Липсвала й женската група за поддръжка от Минеаполис и сега чувствала, че не може да се върне назад. Нямала представа какво да направим… Лежа в тъмната стая с отворени очи и най-после се разплаквам. Гневът и негодуванието са стихнали. Ридая така, сякаш оплаквам покоен родител или дете. От отчаяние и безсилие. Мисля, че плача и съвсем малко заради Лори… Струва ми се, че повече от всичко друго тя е раздразнена от новото ми назначение като шеф на персонала тук, в Париж. Лори имаше необходимото образование за тази длъжност, а ето че сега аз, един обикновен художник, работя онова, за което тя винаги е мечтала. Това е защото е жена, а жените никога нямат еднакви шансове с мъжете. Казва, че ранната й бременност завинаги е прекъснала кариерата й и я е отчуждила от действителния свят. Чувствала се измамена. Повечето било по моя вина. Трябваше да внимавам повече… Слушам в мрака и я разбирам. Лори е настроена враждебно към обществото, към нашето семейно положение и към всичко, но най-вече към мен. Има чувството, че не съм й съпруг, а само й осигурявам издръжката. Децата почти не ме познават. Всъщност никога не съм бил част от живота им. Тя трябвало да носи цялото бреме… Седи на ръба на леглото. Опряла е лакти на коленете. Хванала се е за главата. Не ме поглежда. Аз слушам. Лори знае, че търси извинения за прегрешението си, но в същото време осъзнавам, че тя има право. Толкова бях зает със собствените си грижи и с кариерата си в Ем Би Ай, че не обръщах достатъчно внимание нито на нея, нито на децата… Изчаквам я да свърши. Искам да намеря подходящите думи, да бъда грижовният съпруг и да направя най-доброто за Лори, за себе си и за децата. Едва сдържам чувствата си, заплашващи да ме удавят и да не кажа нещо, за което ще съжалявам. Накрая изплювам камъчето.