Уилям Уортън - Последна любов

— Мирабел, взел съм крушка за лампата тук, но нямаш ли стълба, не мога да стигна до тавана, ако не стъпя на масата. Може ли?

— Разбира се. И благодаря. Много мило от твоя страна, че не си забравил.

Качвам се на стола и после на масата. Едва стигам фасунгата. Сменям двете крушки. Осветлението е включено и те светват в ръката ми.

— Внимавай, Жак, електричеството може да бъде много опасно. Гледай да не се нараниш.

— Така е по-добре. Не купих крушките заради теб, Мирабел. Ти нямаш нужда от тях, затова не ми благодари. Взех ги за себе си. Между другото, когато щракнеш ключа надолу, лампата не свети, а когато е нагоре — свети.

— Живея тук от седемдесет години и повече от петдесет години, откакто не виждам. Зная ключовете за осветлението, но все пак ти благодаря, Жак.

И така, не е станало късо съединение, а крушките просто са изгорели от неупотреба или от промените в температурата през годините след смъртта на сестра й. Или някой ги е включил, без да иска и ги е оставил да светят. Но Мирабел каза, че усеща топлината им. Няма значение.

Сядам до масата. Мирабел слага ордьоврите. Този път е хайвер. Маха престилката и сяда срещу мен.

— Днес ще има гръцки ястия. Ял ли си така приготвен хайвер?

— Да. Много го обичам, особено по този начин — с черни маслини и лимон.

— Купих го сутринта от улица „Сена“. Днес ще ядем само гръцка храна.

— Мислех, че сутрин се занимаваш с йога.

— Направих упражненията си много рано и после излязох да пазарувам.

Тя се усмихва и разгъва кърпата за хранене. Аз правя същото и вдигам чашата с виното, което е наляла. Мирабел държи своята.

— Това е гръцко вино, рицина. Надявам се, че ще ти хареса.

— За нашия портрет и за нас, Мирабел.

Опитваме виното. Никога не съм харесвал рицината, защото има вкус на терпентин, ала не казвам нищо. Когато си художник, пиенето на терпентин не е кой знае каква почерпка.

Основното ястие е мусака. Завършваме с някакъв лепкав десерт. Всичко е много вкусно. Продължавам ли да се храня така, ще пусна корем.

Мирабел измива чиниите, а аз разполагам триножника до прозорците и слагам портрета така, че да виждам добре Мирабел и светлината да е най-силна. Времето явно се влошава. Претърсвам стаята и намирам препарат за почистване, парцал и вестник. Започвам да мия прозореца.

— Толкова ли е мръсен, Жак? Много ми е неудобно.

— Мирабел, слепият човек не се нуждае от прозорци. Нали ще те рисувам — трябва ми светлина. Не се чувствай неудобно.

Трябва да изтъркам мръсотията, напластявана най-малко десет години върху стъклото. Парижкият въздух е много мръсен и след като Мирабел готви в същата стая, по вътрешната страна е полепнала мазнина. Качвам се на един стол и после на перваза, за да стигна най-високите части. Отделям най-малко петнайсет минути за всеки прозорец и Мирабел си е свършила работата, преди да попия с хартиени салфетки и последните струйки вода. Стъклото ми се вижда страхотно, но за Мирабел то не означава нищо.

— Сега можем да започнем работа. Удивително, колко много светлина влезе тук в сравнение с преди.

— Жак, в толкова много отношения ти внасяш светлина в моя живот.

— Същото се отнася и за теб, Мирабел.

Мигът е изпълнен с напрежение, но ние не добавяме нищо повече. Сядам и се опитвам да се заема с портрета там, където бях спрял да рисувам, преди да затъна в тъжната си история. А най-тъжната част всъщност още не е започнала.

Залавям се с лицето и косите й. За фона използвам светлочервено. Смесвам го с малко жълта охра. Трябва да намеря прозрачно жълто за основата. Колко ли струва?

Мирабел седи и се взира някъде покрай мен, през отворения прозорец и леко се усмихва. Изглежда толкова крехка, но аз познавам нейната неотстъпчивост, жизненост и смелост и я виждам по различен начин. Седи, без да помръдва, като манекен.

— Не е необходимо да седиш неподвижна, Мирабел. Вече свърших да рисувам с молив. Можеш да се отпуснеш и да поговорим. Не знам дали ще звуча смислено, защото съм се съсредоточил в портрета, пък и не ме бива в приказките.

Тя се усмихва и леко върти глава, без да движи раменете — упражнение от йога.

Започвам да работя върху пуловера й. Използвам смесица от морско синьо и малко тъмночервено. Портретът става хубав. Продължавам да рисувам и съм готов да смеся на палитрата малко бяло, жълто, оранжево и червено — земните цветове, за да изобразя плътта.

— Жак, искаш ли да ми разкажеш още за живота си в миналото? Не го прави, ако е твърде болезнено за теб. Не бих те молила, но толкова много искам да знам повече за теб и как си станал забележителният мъж, какъвто си сега?