Уилям Уортън - Последна любов

Спирам да рисувам и изстисквам боите върху палитрата. От една страна искам да й разкажа и знам, че вероятно това ще е хубаво за мен, но от другата е възелът, който съм стегнал в душата си през последната година, превърнал се в чувство за сигурност и безопасност. Не знам дали искам отново да разнищвам цялата история. Започвам с бледожълта охра между очите. Поглеждам още веднъж, за да видя дали съм получил верния нюанс и после се вторачвам в очите й. Тя се усмихва, сякаш разбира това.

— Вчера стигна дотам, че си дошъл в Париж със семейството си. Не си харесвал работата си, но съпругата и децата ти започвали да се приспособяват към живота тук. Какво се случи после? Още не разбирам как си станал художник по улиците на Париж.

Тя млъква. Какво пък, по дяволите? Ще разказвам и ще рисувам. Щом иска да чуе всичко това, нямам нищо против.

— Живяхме в Париж три години и преди да изтече третата, ме помолиха да остана поне още една. Трите ни по-големи деца бяха завършили гимназия и учеха в различни университети в Америка. Лори не се оплакваше, сякаш се бе примирила… Както вече ти казах, Мирабел, една от трудностите на моята работа беше, че се налагаше да пътувам повече, отколкото ми се искаше. Корпорацията имаше филиали в няколко други града, сред които Лион, Бордо и Марсилия. Трябваше да ги посещавам веднъж месечно. Твърде дълго бях далеч от семейството си, но поне децата изглеждаха щастливи. Върнеха ли се от Америка през ваканциите, ми се струваше, че са обикнали Париж… За съжаление, Лори прекарваше твърде много време, за да кара насам-натам малкия Ханк и много-много не се интересуваше от Париж… Аз пък най-много се оплаквах от това, че живея тук, в града на импресионизма, а нямам възможност да се възползвам от това. Нямах никакво свободно време… Ханк трябваше да завърши Американското училище през юни. Точно тогава ми казаха, че трябва да остана още една година. Или се бях справил много добре, или смятаха да ме погребат тук. Мисля, че това беше камъчето, което обърна колата… Дотогава Лори беше типична многонационална съпруга, преместена в чужда страна. Грижеше се за къщата, пазаруваше и редовно ходеше в училището като член на настоятелството, за да помага на децата да се приспособят. Нямаше нищо общо с французите, Франция и френската култура. Два пъти седмично при нея идваше учител, но тя не бележеше кой знае какъв напредък — знаеше толкова, колкото да купи онова, което иска. При възможност отбягваше социалните събития, свързани с работата ми, където повечето разговори се водеха на френски… После започнах да забелязвам леки промени. Първо смени прическата си. Само това я направи да прилича на французойка, особено с хубавите й тъмни червеникавокафяви коси. Сетне започна да си купува скъпи модни дрехи. Можехме да си го позволим, а и тя изглеждаше страхотно и наистина изпъкваше сред другите американки. Макар и родила четири деца, Лори още беше привлекателна жена. А тогава стана поразителна… Записа се в готварски курсове. Залови се с уроци по танци и пантомима. Вкъщи започнахме да ядем вкусни френски ястия — само двамата, на свещи и с бели салфетки. Беше изумително… Лори се записа и на неделен курс в Лувъра. Когато не бях в командировка, посещавахме различни музеи и тя знаеше много неща. Пък уж аз бях художникът в семейството! Френският й изведнъж стана невероятно добър. Съпругата ми се бе превърнала в сексапилна французойка. Колегите дори започнаха да се шегуват по този въпрос… Лори и аз поддържахме сравнително добри интимни отношения — нищо разтърсващо света, но задоволителни. Но внезапно тя стана ненаситна. Непрекъснато искаше да пробва нови неща — по-чувствени, по-сложни и по-задължаващи интимни експерименти. Нищо не й се струваше невъзможно и тя ме караше да го опитвам с нея. Предполагам, че един мъж не трябва да се оплаква от това и аз не го правех, но бях смутен. Двайсет и две годишният ни спокоен брак се превръщаше в нещо друго. Сякаш живеех в порнографски филм, в който съпругата ми беше режисьор, оператор и изпълнител на една от главните роли… После започнах да чувам все повече за Дидие — новия й учител по френски. Предишният беше преместен в Лион. Няколко пъти Лори ме пита дали имам нещо против, ако обядва с него. Щяла да упражнява френския си и да научи повече неща за френската кухня. Нямах нищо против, макар че не ми беше много приятно. Ала се радвах, че я виждам много по-щастлива от преди и да се занимава с нещо друго, освен с къщна работа, пазаруване и гледане на деца. Децата ги нямаше и тя можеше да отделя много повече време за себе си. Чувстваше се адски самотна, когато заминавах на проклетите командировки… Сетне, една нощ, след особено изтощителен сеанс в леглото, тя се разплака в прегръдките ми. Лори не беше от онези, дето реват за щяло и нещяло. Рядко плачеше и ми се стори странно, че го прави, особено след като се бяхме любили. Притиснах я до себе си. Господи, трябваше да се досетя. Предполагам, че ако й бях обръщал повече внимание, щях да разбера. Мисля, че ти се досещаш, Мирабел.