Уилям Уортън - Последна любов

Струва ми се, че той много обича съпругата и децата си. Какво ли е станало, за да го доведе тук, в Париж и да го накара да живее почти като клошар по улиците? Вероятно ужасна автомобилна злополука или нещо, което му е отнело хората, които обича. Нямам представа какво би могло да бъде.

Изглеждаше ми толкова изтощен и уморен от всичко, докато говореше, дори когато разказваше за щастливите периоди от живота си, с които би трябвало да се гордее. Трудно ми е да разбера това.

Но животът, който описва, е толкова нехарактерен за мъжа, когото познавам, че не мога да си представя как го е живял. Пък и ми е трудно да разбера онази компания, Ем Би Ай, която мести служителите си насам-натам, без да се съобразява със семействата им. Как ли е допуснал това?

На следващата сутрин се събуждам късно, напълно освежен и изгарящ от нетърпение да тичам навън. Бягам по-усилено и по-бързо от обикновено и не усещам умора. Сякаш съм свалил десет от четирийсет и деветте си години. На улица „Шароне“ спирам да си купя кроасан — нещо, което не съм правил от месеци. Ще закуся. Господи, разглезвам се! Парите ще ме превърнат в истински бонвиван.

Напълвам легена с вода и дори я затоплям на газовия котлон, преди да се измия. Имам почти чисти дрехи и ги обличам. Джинсите са се втвърдили от боята, но аз съм свикнал с това.

Кафето и кроасанът, който потапям в него, са превъзходни. Изваждам картините, които съм нарисувал досега и ги нареждам край себе си. Взирам се в тях, преструвайки се, че ги е рисувал друг и се опитвам да бъда критик на собствената си работа. Бих искал и „Площад Фюрстенберг“ да е тук, но парите са си пари. Излягам се върху спалния чувал и поглеждам през прозорчето. Небето е синьо. Тук-там се появява по някое облаче, което бързо изчезва. Сигурно там горе е ветровито.

Замислям се за портрета на Мирабел и за самата нея. За историята й. Спомням си всичко, което й разказах за себе си. Чудя се дали да продължа. Винаги мога да премълча по-неприятните части и да разказвам само по същество, без да се спирам на подробностите. Не съм убеден дали искам да споделя всичко това с някого, дори с Мирабел. Не знам дали ще мога. Заключил съм историята толкова дълбоко в себе си, че чак ме е срам. Пък и е толкова болезнена. В същото време ми е писнало от нея. Всичко приключи отдавна.

Изяждам кроасана и изпивам последната глътка кафе. Измивам чашата и кафеника и ги избърсвам. Скривам картините и напъхвам спалния чувал под полегатата греда на покрива. Ослушвам се, после излизам, заключвам вратата, слагам ключа в скривалището му и тихо слизам по стълбите. Невидимостта се превръща в начин на живот. Правя тези неща, почти без да се замислям. Никога не съм излизал толкова късно сутрин. Разглезвам се, но се чувствам чудесно. Не бързам и не съм притеснен. Портиерката е дръпнала пердето на прозореца си.

Дори след усиленото тичане сутринта предпочитам да вървя, а не да взема автобуса. Денят не е толкова хубав, колкото беше в зори. На небето се носят черни облаци и онзи вятър е започнал да духа ниско по земята. Може дори да завали. Но мисля, че има достатъчно светлина за портрета.

Това ми напомня за електрическите крушки. Отбивам се в магазина и купувам четири шейсетватови матови крушки.

Слизам направо на кея от другата страна на моста „Сюли“, където обикновено тичам. Вървя покрай реката и гледам лодките. Докато бягам, не виждам много. Повечето са баржи, на които живеят хора. Господи, би било истинска мечта да живееш на баржа по Сена, в самия център на Париж!

Тръгвам нагоре по улица „Сен Сюлпис“, към пазара „Сен Жермен“. Купувам китка маргарити само за пет франка. Мирабел няма да ги види, но ще усети уханието им и ще ги докосне. Не миришат кой знае колко хубаво, но мисля, че тя харесва такива неща.

Отново се опитвам да се промъкна до нея, без да ме усети. Не нося кутията с боите, която трака и съм обут с маратонки. Но когато се приближавам на три крачки от нея, тя се обръща.

— Идваш по-рано, Жак. Камбаните още не са започнали да бият. Но аз привършвам с гълъбите.

— Как разбра, че съм тук, Мирабел? Как позна, че съм аз, а не някой друг?

На ръката й е кацнал един от кафеникавосивите гълъби. Тя се усмихва.

— Ами, първо, по звуците и поведението на гълъбите разбрах, че някой се приближава към мен. Но не чух нищо и гълъбите ми се сториха нервни, затова предположих, че някой се промъква крадешком към мен. Кой друг би го направил, освен ти? Пък и долових нов мирис — на окосена трева. Накара ме да се замисля за полята, кравите и за ваканциите на село. Прекрасно ухание.