Уилям Уортън - Последна любов

— Но, Жак, ти си постигнал голям успех. Как си станал художник по улиците на Париж, където се запознахме?

— Бъди търпелива, Мирабел. Скоро ще узнаеш и това. Или може би е по-добре да ти го разкажа друг път. Нищо не виждам. Седя в тъмното и не те виждам.

— Може би така е най-добре, Жак, ако нямаш нищо против. Моля те, продължавай. Не можеш да спреш дотук. Пийни още кафе. Не е съвсем изстинало.

Тя ми налива, без да се колебае. Едва съзирам чашата в мрака.

— Добре, сега следва най-трудното. Не знам дали ще съумея да го разкажа така, че да ме разбереш. Слушай внимателно и после ще ми кажеш какво съм сторил и защо. Моля те, Мирабел… През цялото това време, докато правех кариера и ставах все важен за компанията, Лори и децата ужасно страдаха, а аз дори не го забелязвах. Не съзнавах по какъв начин всичко това се е отразило на живота им. Толкова е лесно да се увлечеш в работата си и тя да се превърне в твой живот и да измести семейството ти. По някакъв странен начин Ем Би Ай и хората, с които работех, станаха моето семейство. Не знам кога надпреварата да надмина колегите си, да задържа позициите си или да се усъвършенствам започна да става по-важна от работата, с която всъщност се занимавах и как загубих връзка със съпругата, истинския си живот, деца, дома и любовта… Отивах на работа преди седем сутринта. Опитвах се да бъда пръв. Тръгвах, преди децата да са се събудили и се прибирах вкъщи чак след осем вечерта. Обикновено децата вече се бяха нахранили, а когато бяха по-малки — спяха. Лори ставаше сутрин с мен, после стоеше до късно, за да вечеряме заедно. Сигурно това е било истински ад за нея. А аз дори не забелязвах!

Вторачвам се в сгъстяващия се мрак в стаята, за да видя дали Мирабел разбира всичко това. Очите й са като черни дупки в неясната бледност на лицето. Защо ли започнах да й разказвам? Може би в живота има лични неща, които човек трябва да запази в тайна.

Но точно това се опитвам да избегна сега. Искам да бъда уязвим и да знаят всичко за мен. Вече не желая да крия чувствата си. Сигурен съм, че това беше част от вината ми. Отново въздъхвам и изпивам остатъка от студеното кафе.

— Заплатата ми беше огромна. Не бях сънувал такава сума. През 1970-та, само преди пет години, когато бях на четирийсет и четири, печелех над сто хиляди долара годишно, плюс акциите, които притежавах. Всеки член на семейството ни имаше кола. Аз — малко „Порше“, а Лори — голям „Крайслер“. Трябваше й, за да кара децата по спортни състезания, на уроци по танци, плуване, тенис, езда и на гости у приятели. Имахме къща с пет спални и три бани в най-хубавия квартал на Минеаполис. Бях постигнал успеха, за който ни учеха да мечтаем. Поне така мислех… После един ден шефът ме повика. Стана от бюрото си и се ръкува с мен. Бях изпълнен с подозрения. В големите корпорации като Ем Би Ай е като в армията — често най-лошите удари и най-неприятните назначения се нанасят с усмивки и поздравления. Зачаках.

— Е, получихме потвърждение, Джак. Преместваме те в… Париж, Франция. Най-малко за три години. Знаеш какво означава това — най-голямата проверка, за да видим дали си специалист от международна класа. Ще бъдеш прикрепен към френския филиал на Ем Би Ай и ще отговаряш за персонала там. Това е голям шанс. Наистина се издигна. Моите поздравления.

— Господи, чудех се аз, как ще кажа на Лори? Тя тъкмо свикна с Минеаполис. Има няколко приятелки, с които се среща на всеки две седмици. Разказват си всичко, което ги притеснява. Нарича ги „група за поддръжка“. Децата са доволни от училищата си. Джак завършва гимназия същата година. Има възможност да стане студент и е капитан на отбора по лека атлетика. Опитвам се да задържа усмивката на лицето си.

— Благодаря, че ми съобщи добрата новина, Фред. Разбира се, първо трябва да говоря със семейството си. Това ще бъде голям шок за тях.

— Такава възможност се появява веднъж в живота, Джак. Не се ли възползваш веднага, ще останеш тук, на тази въртележка, докато ти подарят старинен гравиран златен часовник на пенсиониране.

— Измъквам се от кабинета на Фред. Знам, че той не показва истинските си чувства. Това означава, че премълчава подробностите. Би трябвало да съм щастлив, но се страхувам да се прибера вкъщи. Решавам да не се обаждам по телефона, а само да разтребя нещата на бюрото си и да се върна по-рано. Искам да бъда вкъщи, когато всички са там… И така, прибирам се, всички сядат и аз им казвам. Лори се разплаква. Джак сърдито се качва горе. Останалите трима изглеждат стъписани. Лори се съвзема първа.