Уилям Уортън - Последна любов

— В часовете по английски се запознах с едно прекрасно момиче, което учеше в „Уортън“. Специализираше управление на човешките ресурси. Тя нямаше фамилен бизнес и съответно подчинени, които да ръководи и всичко това ми се струваше странно, безсмислено и толкова откъснато от действителността, колкото обучението във факултета по изобразително изкуство. Но двамата се забавлявахме много. Обичахме да танцуваме, да се разхождаме с лодка по реката, да посещаваме музеите и аквариума, но най-много от всичко — един друг. Оженихме се веднага, щом се дипломирахме… Един фармацевтичен концерн й предложи работа — нещо средно между секретарка и шеф на „Личен състав“. Намерих един стар гараж в Южна Филаделфия, на отсрещната страна на моста, недалеч от университета. Залових се сериозно с рисуването. Така както исках. Не продадох нищо — никой не се интересуваше от изкуството ми. Получих нощна работа в една агенция по изобразително изкуство. Нанасях корекции в цветовете. Перспективите изглеждаха мрачни. После разбрахме, че Лори е бременна… Върнах се в Пенсилвания и получих правото да преподавам рисуване в средните училища. През септември ме назначиха, а през октомври се роди бебето. Продължих да рисувам. Лори изглеждаше щастлива като майка. Или поне така ме убеждаваше… Намерихме малка дървена къща недалеч от моето ателие на една улица с полуразрушени сгради, където можехме да си позволим наема. Бях сравнително добър учител, но исках да рисувам. Проявих интерес към една от идеите, които всички ние имаме като студенти — общността на виждането. Факултетът по изобразително изкуство не можеше и не желаеше да ми помогне. Намерих един човек от факултета по психология, който се заинтересува от експеримента ми. Той успя да ми извоюва стипендия за научна работа… Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това, Мирабел? Увличам се и всъщност ти разказвам историята на моя живот. Пък и става тъмно.

— За мен винаги е тъмно, Жак. Ако нямаш нищо против, продължавай. Много искам да чуя историята ти. Но става студено. Би ли затворил прозореца? Ще направя кафе и ще хапнем кейк.

Тя става и отива в кухнята. Аз също ставам и се обръщам да затворя прозореца. Небето просветлява. Чувам драскането на кибритената клечка и виждам блясъка й, когато Мирабел започва да топли вода. Прибирам кутията с боите и премествам столовете около масата. Мирабел носи две чаши горещо кафе и две чинийки с кейк. Още по-учудващо е да я гледам с каква лекота се движи сега, когато се смрачава. След половин час аз няма да мога да виждам ръката пред лицето си, но за нея нищо няма да се промени.

Кафето и кейкът са превъзходни. Едва сега съзнавам колко съм увлечен в разказа си и в същото време уморен. Мирабел сяда на стола срещу мен. Виждам очите й в мрака. Тя чака. Поемам дълбоко дъх, въздишам и продължавам.

— Животът ни беше труден. И родителите на Лори нямаха пари да ни помагат. После, след около година, разбрахме, че тя е отново бременна. Кръстихме първото си дете Джон, на мен. Лори каза, че ако второто е момиче, можем да го наречем всякак, но не и Лори. Не искаше да има дете, което се казва като английска марка камиони. Роди се пак момче и го кръстихме Албърт, на баща ми. Чувствах, че той е толкова разочарован от мен, че заслужава поне това… Парите вечно не стигаха. Наложи се да се откажа от нощната си работа в агенцията, за да имам време да готвя дисертацията си. Озаглавих я „Диференцирано визуално възприятие и връзката му с някои персонални променливи“. В общи линии това означаваше, че се опитвам да демонстрирам как хората виждат по различен начин в зависимост от индивидуалните особености в характера им. Мисля, че всеки го предполага, но никой освен един швейцарец на име Роршаш не се е опитвал да го докаже. Работех много с неговия комплект от десет карти с мастилени петна. Клопфер и Кели, главните тълкуватели на Роршаш, станаха мои герои. Защитих дисертацията си, преди Лори да роди третото ни дете. Кръстихме я Хелън, на майката на Лори… Дисертацията ми беше посрещната добре. Публикуваха я в най-престижните списания за психология. От училището започнах да получавам няколкостотин долара повече на година и ми предложиха по един учебен час по-малко на ден, за да давам консултации на учениците. Помислих, че това ще е краят… Бях доказал за собствено удоволствие онова, което винаги съм знаел, че е така. Вече можех да се отърся от четири годишната закостенялост на факултета по изобразителни изкуства в университета в Пенсилвания и може би да продължа с рисуването… Мирабел, не е необходимо да слушаш всичко това. Ще бъде все по-скучно, преди да стане по-интересно.