Уилям Уортън - Последна любов

— Има ли достатъчно светлина, за да продължиш да рисуваш, Жак? Бих искала да постоя още с теб. Мисля, че слепецът се научава да бъде нещо повече от другите хора.

Връщам се при триножника и поглеждам Мирабел. Изглежда толкова мъничка, крехка и самотна. Знаех само за силата, смелостта и невероятните й способности, но сега чувствам, че я познавам много по-добре и по-задълбочено.

Започвам с фона. Избирам синьо, примесено с тъмночервено. Мислех да използвам топли цветове — червеникаво и кафяво, но сега знам, че няма да подхождат. Това не са цветовете на слепотата и самотата. Излъчват твърде много топлина и интимност — такива, каквито изпитвам към нея. Ала това не е достатъчно, за да придаде достоверност на картината. Трябва да изобразя тези неща на лицето й, а не около нея. Жизнеността й трябва да изпъква на фона на студенината, която е познавала.

— Жак, ти каза, че имаш съпруга и деца. Искаш ли да ми разкажеш за тях, докато рисуваш? Много бих искала да знам нещо за миналия ти живот. В слепотата си чувствам, че те познавам, но само такъв, какъвто си сега пред мен. Не си ми разказвал много за себе си, освен за начина, по който живееш сега, а този живот не изглежда подходящ за мъжа, когото познавам. Би ли ми разказал каквото можеш?

Знам, че няма да мога да рисувам, докато говоря, но се залавям с фона.

— Моята история не е много интересна. Толкова е обикновена — като на хиляди други хора, че не си заслужава да я разказвам. Не съм разказвал на никого за миналото си, отчасти защото не бях сигурен кое е вярно и кое съм измислил или не съм забелязал. Често се подвеждаме по-скоро от незнанието си, отколкото от онова, което мислим, че правим. Но щом искаш да я чуеш, ще се опитам да събера мислите си и да ти я разкажа, колкото е възможно по-точно. Това може да ми помогне. Ти си единственият човек, когото познавам, с който мога да се опитам да бъда откровен и дори искам да го направя.

— Моля те, продължавай. Не е необходимо да рисуваш, освен ако това не ти помага да разказваш. Разбирам те. Ако искаш, ще направя чай или кафе.

— Не. Искам да стоя така, на помръкващата светлина, Мирабел. Ще спра да рисувам, щом очите ми кажат. Ако се умориш да седиш или да слушаш, кажи ми. Искаш ли да се преместиш на по-удобен стол, просто го направи.

Отначало беше толкова болезнено да си припомням всичко това и да разказвам на Жак какво се е случило. Но знаех, че трябва да го направя, ако искам да се сближим. Той трябва да ме познава така както никой друг, дори семейството ми и лекарите.

После, докато разказвах, сякаш светлина озари всички тъмни ъгълчета. Не стана по-светло, но всичко в паметта ми се избистри. Виждах неща, които не можех да си представя в продължение на много години — в някои случаи, откакто бяха станали.

Зачудих се дали отново няма да прогледна и да загубя желанието си да живея в мрак. Но докато разказвах, осъзнах, че само споделям мрака си с Жак. Все още бях в безопасност, само че вече не бях сама. Чувствах как сърцето му бие в гърдите в един и същ ритъм с моето и животът вече ми се струваше по-богат, по-ценен и заслужаващ да се живее.

Надявам се, че не съм му внушила твърде ужасна болка, която да го уплаши. Какво ли в неговия живот го е направило толкова нещастен? От една страна искам да знам, но от друга се страхувам от онова, което ще науча.

— Не знам откъде да започна, Мирабел.

Оставям четките и се отпускам на стола, вторачвайки се ту в платното, ту в Мирабел, но предимно в портрета и полагам усилия да я съживя чрез очите, ума и ръцете си.

— За да разкажа как дойдох тук, в Париж, да рисувам на улиците, трябва да се върна към миналото си, ако всичко това има някакъв смисъл.

— Започни от самото начало, моля те.

— Бях добър ученик. Имах любящи родители и две мили сестри, по-големи от мен. Може би трябва да започна оттам. Все едно имах три майки и всичките те ме обичаха и ме караха да мисля, че съм неотразим. Откакто се помня, исках да бъда художник. Майка ми и сестрите ми ме насърчаваха. За тях това беше свързано с представата, че съм различен от другите и изключителен. Но в гимназията се изявих по математика и естествени науки и нямах възможност да се заема с изобразително изкуство. Започнах подготвителния клас в колежа. Часовете ми харесваха — бяха предизвикателни — и имах интересни съученици… Не знам дали това означава нещо за теб, Мирабел. Всичко е много по американски и е част от един съвсем различен начин на живот.