Уилям Уортън - Последна любов

— Да, имаш право. Вероятно затова не си позволявам да прогледна. Но кажи ми, имам ли бръчки по лицето? Разбира се, че имам. Би ли ми разказал за тях? Наистина искам да знам.

Трудно ми е да се съсредоточа, защото още не работя върху този елемент от лицето й. Разбирам, че ще бъде проблем да я нарисувам. Облягам се назад и я поглеждам.

— Да, Мирабел, имаш бръчки. Аз също. На четирийсет и девет години съм и е естествено да имам бръчки. Без тях лицата ни не са интересни. Имаш една чудесна гънка на съсредоточеност между очите и друга — по-малка, точно до нея. По цялата дължина на челото, на равни разстояния преминават четири бръчки на учудване. Две от тях се пресичат в лявата страна. От ъгълчетата на очите ти също излизат бръчици — от смях и от присвиване срещу слънцето. Не, блясъкът на слънцето не означава нищо за теб. Тогава са само от смях. Значи се усмихваш често, Мирабел. От устните до носа също имаш бръчки — най-дълбоките на лицето ти. Стигат чак до брадичката. Те са най-видимите, но не и най-важните.

Тя продължава да мълчи. Отново се залавям с рисуването. След като я описах, пак я виждам по-добре. Разстоянието между очите и устата е пропорционално на дължината на носа. Това винаги може да е проблем, когато рисуваш портрети.

— И какви други бръчки имам?

Този път не спирам да рисувам.

— Ами, всички, които идват с възрастта и с постепенното съсухряне на кожата — мрежа от бръчици, дължащи се на гравитацията. Те не казват много за хората и са единствените гънки, които се появяват по естествен път, когато човек остарява.

Не споменавам бръчките, които рисувам в момента. Те слизат към горната устна и са най-видните белези на напредналата възраст, защото са знак за съсухрянето на лицето. Надявам се, че Мирабел няма да задава повече въпроси:

— Грозна ли съм, Жак? — съвсем тихо пита тя.

— Не, Мирабел, напротив. Ти си една много красива зряла жена. Сигурен съм, че си била хубаво момиче и прекрасна млада жена. Много съм горд и щастлив, че рисувам портрета ти.

Казвам го и наистина мисля така. В лицето, гласа и движенията й има нещо загадъчно, което е в противоречие с възрастта й. Може би слепотата помага на хората да не остаряват твърде бързо. Вероятно Мирабел е била предпазена от въздействието на стреса на нормалния градски живот и е била консервирана по някакъв начин. У нея има нещо особено — свежо, ново и чисто.

— Мислиш ли, че някой би могъл да ме обикне, Жак? Бъди откровен, моля те.

Какъв въпрос! Преди да отговоря, завършвам извивката на скулата й.

— Аз те обичам, Мирабел. Ти си една от най-изтънчените, интелигентни, чувствителни и интересни личности, които познавам. Твоята компания ми е приятна. Чувствам се по-добър, когато съм с теб. Това отговаря ли на въпроса ти?

Не лъжа.

— Благодаря, Жак.

Надявам се, че с това разговорът ще приключи.

— Но аз имам предвид някой наистина да ме обикне. Да иска да прави любов с мен. Мислиш ли, че е възможно някой мъж да изпита такива чувства?

Е, това вече ме кара да спра да рисувам. Ще се престоря, че не съм я чул. Но не мога, защото настоятелността на въпроса изисква отговор.

Пак се облягам назад и поглеждам портрета. Всъщност става много хубав, като се има предвид всичко. Започвам да осъзнавам, че в тялото на тази жена е заключено младо момиче. Това ми се струва тъжно. Досущ като крушата в шишето с ликьор.

— Това не е невъзможно, Мирабел. Ти наистина си една привлекателна жена. Само дето си сляпа и нямаш достатъчно възможности да общуваш с мъже, а и Роланд те е покровителствала твърде много. Сигурен съм, че някой интелигентен мъж на твоите години ще иска да има интимна връзка с теб.

Отново се навеждам да работя. Какво ли още ще ме пита? Изненадан съм от смущението си. После тя започва да говори без заобиколки.

— Когато бях по-млада, на трийсет години, много исках да имам бебе и да бъда майка. Мислех, че ако имам дете, толкова много ще искам да го видя, че ще прогледна. Бях сигурна, че ако ми се предостави възможност, ще намеря мъж, който да ми го направи, макар да съм сляпа. Нямаше да е необходимо да се жени за мен, нито дори да ме вижда отново — беше ми все едно. Само исках да имам дете. О, как искам да те бях познавала тогава, Жак. Но ти си бил още момче. Ах, тези неща са сложни. Времето е странно. Роланд беше толкова възмутена и ядосана. Каза, че това било неморално. Откъде ми била хрумнала подобна идея? Не съм можела да се грижа за себе си, камо ли за детето. Цялата отговорност щяла да пада върху нея. Ето защо, престанах да говоря по този въпрос, но не спрях да мисля за това.