Уилям Уортън - Последна любов

Използвам столчето, на което тя се качва да вземе крушовия ликьор. Заставам на него и откривам, че механизмът не работи. Махам целия корниз и отново стъпвам на пода. Пердето е покрито с прах и е толкова крехко, че се къса в ръката ми.

— Мисля, че това перде си е изпяло песента, Мирабел. Искаш ли да го запазя?

— Не. Моля те, изхвърли го. Миризмата на прах ме кара да се чувствам вече умряла. Остави го в коридора. После ще го изнеса на боклука.

Качвам се да смъкна и другото перде. Положението е същото — механизмът е ръждясал, а платът — избелял и се разпада. Слизам от столчето, увивайки пердето около пръчката. Занасям всичко до вратата и го бутвам на площадката, където е кутията ми за рисуване.

— Ще ги изнеса долу, когато си тръгвам, Мирабел.

Поглеждам към прозорците. Мръсни са като огледалото в банята. Но няма да ги чистя сега. Времето е меко, така че мога да ги отворя.

— Имаш ли нещо против, ако отворя прозорците, Мирабел? Стаята ще се проветри. Ако ти е студено, облечи още един пуловер.

— О, да. Чудесно. Какво искаш да облека за портрета?

— Това, с което си сега — тъмносиния пуловер с бялата якичка.

— Косата ми оправена ли е?

Тя опипва главата си и намества фибите.

— Изглеждаш чудесно.

Взимам един от столовете край масата и го слагам така, че три четвърти от светлината да пада върху лицето й. Така има достатъчно полусенки, но не много. Виждам чертите й в сенчестата страна, дори на тази оскъдна светлина.

— Да седна ли на стола?

— Още не. Ако искаш, измий чиниите от нашия прекрасен обед, докато се приготвя.

Забелязвам, че е оставила няколко тигана да киснат в умивалника.

Заклещвам дългия заден крак на триножника под прозореца. Искам върху платното да има достатъчно светлина и все пак то да не закрива лицето на Мирабел. Искам очите й да са нивото на моите и на платното. Ще я нарисувам един път и половина по-малка от естествения размер.

Готов съм, когато тя сяда на стола. Главата й трябва да е обърната към светлината, така сякаш незрящите й очи ме гледат. Искам да има динамика и в двете посоки. Дали когато я нарисувам, очите й ще изглеждат празни? Изобщо не ми се виждат такива. Поставям другия стол пред триножника. Ставам и се приближавам до нея. Слагам ръце на лицето й и го обръщам към светлината. Мисля, че за пръв път докосвам лицето й.

Обикновено карам моделите, които ми позират, да изберат някоя точка и да се вторачат в нея. Но в случая това е невъзможно. Мирабел отново прочита мислите ми.

— Мога да държа главата си така, без да мърдам, защото знам къде си и усещам въздуха от отворения прозорец.

Започвам да скицирам с молив 3B. После използвам 6B, когато съм по-сигурен. Не искам да работя върху този портрет с въглен и сетне с фиксаж, както преди много години са ме учили в училище. Рисувам с молив и трия с мека гума. Съсредоточавам се най-малко петнайсет минути и разполагам очертанията й на платното, намирайки правилните пропорции между главата, тялото и празното пространство.

— Моля те, Жак, кажи ми как изглеждам. Никой не ме поглежда, а дори да го правят, не ми казват. Много пъти съм питала Роланд, но тя само отговаряше, че съм доста представителна. А понякога, когато беше ядосана, казваше, че съм била твърде хубава за състоянието си. Ала това беше толкова отдавна. С пръстите си усещам, че остарявам. Но нищо не може да се направи. Този процес е естествен, нали?

Тя млъква. Опитвам да се съсредоточа и да проумея какво иска да каже.

— Сиви ли са косите ми, Жак?

Ще бъде трудно, но не искам да я лъжа. Откъсвам очи от портрета и я поглеждам.

— Ти имаш бели коси, Мирабел. На веждите ти има няколко черни косъма, но косата на главата ти е бяла.

— О, Боже! И аз бях започнала да мисля така. Отначало, преди две години, усещах, че някои косми са по-твърди и трудни за сресване. Мислех, че те са белите. Не бяха като космите, които обикновено растат на главата ми. Сега всички са еднакви — твърди и прави. Знаеш ли, трудно ми е да си представя, че съм с бели коси. Не е ли глупаво? На седемдесет и една години съм, а не вярвах, че имам дори посивели коси. Чувствам се такава глупачка.

— Малцина от нас се вглеждат в себе си, Мирабел, дори да сме зрящи. Може би така е по-добре, помага ни да запазим илюзиите.

Тя се умълчава. Работя върху носа и очите. Мирабел има хубав, тънък орлов нос с леко разширени ноздри. Незрящите й очи са раздалечени и големи. Трудно ми е да повярвам, че не вижда нищо.