Уилям Уортън - Последна любов

Тя млъква, усмихва се и ме „поглежда“, леко накланяйки глава към мен.

— А сега е твърде късно. Аз съм девствена, Жак, а не искам да умра такава. Чувствам, че имам огромна способност да давам и да получавам страстна любов, но никога не съм имала възможност да го направя. Не е честно.

От бръчиците около очите й се търкалят сълзи. Това е повече, отколкото мога да понеса. Съжалявам я, но в същото време се чувствам поставен натясно. Опитвам се да накарам ръката си да спре да трепери, докато очертавам челюстта на Мирабел.

Преставам да рисувам. Гледаме се в очите. Тя, разбира се, не ме вижда. Вече не гледам на нея като на модел. Мисля, че за пръв път я виждам като жена.

— Знам, че ти си добър и мил човек, Жак. Мога да ти се доверя, инак не бих ти говорила така. Изненадана съм от себе си. Моля те, прости ми.

— Няма какво да ти прощавам, Мирабел. Сигурно е ужасно да си самотен. Трябва да ти кажа, че съм женен. Имам семейство и обичам съпругата и децата си. Макар сега да сме разделени, чувствам се отговорен за тях.

Тя мълчи по-дълго от обикновено. Престанала е да плаче. Навеждам се над портрета, който отново оживява пред мен. Едва ли ще мога да продължа да рисувам след целия този емоционален стрес, който изпитвам.

— Съжалявам, Жак. Не знаех. Толкова малко знаем един за друг. Докато рисуваш, ще ти разкажа нещо за себе си. Ти заслужаваш да го знаеш.

Толкова се развълнувах, когато той нарече „Площад Фюрстенберг“ „нашата“ картина. И аз изпитвам същото. Това е нещо, което направихме заедно.

Мисля, че той не обърна достатъчно внимание на намека ми да живеем заедно. Вероятно не повярва, че говоря сериозно. Самата аз не си повярвах.

Толкова е странно да те рисуват. Почти усещам, че съм видима. Чувствам очите му върху себе си. Това ме кара да се чувствам действителна. Не можах да се въздържа. Исках да знам какво вижда. Нещо повече, как изглеждам в неговите очи, не само като художник, но и като мъж. Нали все пак съм жена. Надявам се, че не го уплаших, като едва ли не му се предложих, но от мига, в който го срещнах, знам, че той е мъжът, когото мога да обичам с цялото си тяло и душа, да му се отдам и да бъда възнаградена.

Трябва да бъда по-внимателна, инак ще го уплаша и прогоня. Не предполагах, че е женен, но същевременно мъж като него не може да е сам. Имам чувството, че също като баща ми, той е изцяло отдаден на семейството си мъж, когото една жена може силно да обича.

Надявам се, че не греша, като му разказвам за себе си.

— Нашето семейство беше много щастливо тук, в тази къща, Жак. Вероятно ми се струва така, защото спомените ми са толкова стари и избледнели от желания и сълзи. И все пак, спомням си множество прекрасни неща… Баща ми беше подвързвач на книги. Имаше хубава работилница на улица „Канет“. Преди него там бяха работили баща му и дядо му. Обичаше професията си. Понякога носеше книги вкъщи, за да ги видим и ние. Беше чудесно да прокарваме пръсти по гладката кожа на подвързията и по гравираните заглавия… Той беше много мил с нас. В неделя и понеделник винаги ни водеше в Люксембургската градина, в Ботаническата градина или в зоопарка. Обичаше живота, нас и майка ни. Не мисля така, само защото е минало много време. Спомням си всичко съвсем ясно. Едно от нещата да бъдеш сляп е, че представите ти не са замъглени от миналото… Майка ни беше нервна жена. Страхуваше се от много неща, но не и когато татко беше вкъщи. Карахме дървени лодки в парка Венсен или в Булонския лес. Ходехме на пикник и играехме. Животът ни беше много спокоен и хубав… После, когато бях на десет години, избухна войната. Татко трябваше да тръгне незабавно за фронта. Майка ни плака дни наред. Сетне престана да плаче, но никога повече не я видях да се усмихва, освен когато получаваше писма от татко и когато той на два пъти дойде да ни види… Двете със сестра ми ходехме в училище „Алсасиен“, което се намираше от другата страна на Люксембургската градина. Роланд беше три години по-голяма от мен. Бяхме щастливи ученички… Беше единайсети октомври. Освободиха ме три часа по-рано от Роланд, защото в този ден тя имаше урок по пиано. Всяка от нас носеше ключа си на връв около врата, под униформата. Държах учебниците в ръце. Ясно си спомням всичко… Прибрах се у дома, викайки мама. По това време на деня тя винаги ни приготвяше закуска. В кухнята нямаше нищо. Не можех да си представя, че мама не е вкъщи. Рядко излизаше, особено след като татко замина. Погледнах във всички спални, но нея я нямаше. Вратата на тоалетната беше отворена. Предпазливо почуках на вратата на родителите ми, после я бутнах. В спалнята нямаше никой. Единственото помещение, което остана, беше банята. Почуках, но никой не отговори. Бутнах вратата. Не беше заключена… Мама беше там. Лежеше в пълната с кръв вана! Очите й бяха отворени. Коленичих до нея. Още не разбирах какво се е случило. Бях толкова малка. Скоро бях навършила четиринайсет години и бе започнала да ми идва менструацията. Първата ми мисъл беше, че на мама също й е дошло и кръвта й изтича… Докоснах я. Беше студена. Кръвта във ваната беше малко по-топла. На ръба видях бръснача на татко. Все още не можех да разбера какво е станало. Единственото ми желание беше да извадя мама от водата. Протегнах ръце, изцапвайки училищната си униформа и издърпах запушалката. Водата и кръвта изтекоха в канала и мама се отпусна на дъното на ваната. Пуснах водата от крана. Плачех и пищях, но никой не идваше… Измих кръвта от мама, без да преставам да я викам. Вдигнах я на ръце и успях да я занеса до леглото й. През цялото време плачех и пищях за помощ. Навлякох нощницата на студеното й голо тяло. Исках отново всичко да бъде наред, мама да се стопли и да проговори. Спомням си, че не можах да напъхам ръцете й в ръкавите и само ги покрих. Сложих я под завивките. Съблякох се по бельо и се мушнах при нея… Исках да я стопля. Видях зейналите разрези на китките й, но те не ми се сториха достатъчно опасни да я убият. Раните не кървяха и се бяха свили от водата. Единствената ми мисъл беше да я прегърна, да я стопля и да я върна в съзнание. Притисках се до нея и плаках, докато заспах… Роланд се върна и ни намери така. Едва не излязла от спалнята, защото помислила, че спим, но сетне видяла кръвта на пода, влязла в още окървавената баня и изскочила оттам пищейки. Роланд беше три години по-голяма от мен и знаеше достатъчно, за да се сети, че се е случило нещо ужасно… Събудих се и видях очите на мама — празни и гледащи, без да виждат. Това беше последното, което си спомням — отворените й незрящи очи. Не исках да виждам повече. Мисля, че исках да бъда като мама — с отворени, но незрящи очи… Не си спомням погребението. Сякаш самата аз бях умряла. Не исках да се храня и да дишам, нито да живея. В спалнята намериха телеграма, в която пишеше, че татко е бил убит. Струваше ми се, че всички, които обичах, бяха мъртви. Искаше ми се и аз да умра… У нас дойде да живее баба, за да се грижи за нас. Съпругът й също беше починал. Тя беше вечно уморена и Роланд трябваше да напусне училище, точно преди да се дипломира, за да се грижи за къщата и за мен. Баба ми почина, когато навърших двайсет години. Шокът от загубата на съпруга й и на единствената й дъщеря, мама, бе убил нещо в нея… Отначало лекарите твърдяха, че слепотата ми е временна и след като първоначалният шок премине, ще мога отново да виждам. Но аз много ясно си спомням, че не исках да виждам. Често сънувам отворените незрящи очи на мама и въпреки това знам, че тя виждаше всичко, което другите не можеха да видят. Исках да бъде с нея и заедно да видим татко… Лекарите се опитваха да ми помогнат в продължение на много години. Правех всичко, каквото ми кажеха, но дълбоко у мен остана ужасяващият страх от зрението. Умът ми не искаше очите да възприемат този свят. Не им вярвах и подозирам, че още не им вярвам и затова не искам да прогледна. Трудно е за разбиране, нали, Жак? Роланд успя да вземе бакалавърска степен и да получи работа в Министерството на финансите, тъй като баща ни беше убит през войната. Тя работи цял живот там. Имаше приятел, когото обичаше. Той също работеше в министерството, но беше женен и имаше семейство. Не се ожени за Роланд, защото и тя не можеше да се омъжи заради мен… Двете живеехме заедно в семейния апартамент. Не бяхме близки като сестри. Пречеше ни разликата в годините и моята самота. Пък и бяхме съвсем различни… Тя не беше щастлива. Работата я отегчаваше и освен приятеля си нямаше други удоволствия. Не знам дали е била щастлива с него. Никога не говореше за него с мен. Разговаряхме малко по който и да е въпрос. Роланд се държеше с мен като с дете… Запълвах дните си, като се грижех колкото мога за апартамента и готвех. Започнах да се занимавам с моите гълъби и да уча чужди езици, използвайки грамофонни плочи, после магнетофон… Вечер Роланд обикновено беше с мен. Четеше вестник или слушаше радио, а по-късно — гледаше телевизия. Понякога ходеше на кино или на срещи с любовника си. В хубавите вечери понякога се разхождахме по булеварда… Приятелят й се пенсионира и отиде да живее в провинцията със съпругата си, когато Роланд беше само на петдесет и пет. Той беше десет години по-голям от нея. Тя преживя раздялата много тежко… Роланд почина преди петнайсет години. Умря от удар, който я уби почти мигновено. Случи се, докато беше на работа. Оставаха й само няколко месеца до пенсиониране… Оттогава живея сама. От време на време хората от социалните помощи идват да видят дали съм добре. Получавам пенсия заради баща си и още една, защото съм сляпа. Роланд ми остави пари, този апартамент е мой и се чувствам удобно… С течение на годините намерих начини да убивам времето си. Знаеш за моите гълъби. После, макар че Роланд възразяваше, преди двайсет години започнах да се занимавам с йога и да медитирам. Това ми даваше утеха и слепотата ми помогна да постигна много високо състояние на вътрешно спокойствие. Продължих да уча чужди езици. В Кметството на площад „Сен Сюлпис“ имат чудесна колекция от плочи и магнетофонни записи, от които мога да уча. Взимам материали и от Националната библиотека. Така се научих да говоря английски, италиански, немски и испански. Разбирам туристите по улиците и това ми доставя удоволствие… Научих се да обичам и музиката. Познавам всички творби от седемнайсети, осемнайсети и деветнайсети век. По-специално се интересувам от бароковия период, особено от музиката за клавесин. Така и не се научих на брайлово писмо. Все си мисля, че всъщност не съм сляпа и някой ден ще прогледна отново. Ето защо, нямам желание да отделям време, за да усвоя този метод на четене… Както вече казах, много обичам музиката. В едновремешната стая на Роланд имам клавесин и собствена колекция от магнетофонни записи. Музиката е моята страст. Мога да свиря — не на професионално ниво, но сносно. Записвам се и после слушам изпълненията си. Така се усъвършенствам. Същото правя и с уроците по чужди езици. Мисля, че повече съм слушала собствения си глас, отколкото гласа на някой друг. Не е ли странно, Жак? Но съм много самотна. Искам да ти разкажа една история, за да добиеш представа за самотата ми… След като се научих да се грижа за моите гълъби, така че да ми имат доверие и да идват при мен, започнах да прикрепям пръстенчета на крачетата им. В тях слагах едно и също съобщение: „Всеки ден между десет и дванайсет сутринта седя под статуята на Дидро. Ако имате желание да поговорите с мен, моля, елате. Нося червено сако и шапка.“ Изпращах тази бележка по всичките си гълъби в продължение на повече от десет години, но никой не дойде. Помислих, че гълъбите са твърде срамежливи или се страхуват и хората не могат да ги докоснат и хванат. Вероятно някой е идвал, но не ме е заговорил, когато е видял, че съм сляпа. Не казах на Роланд. Това беше моята тайна… После, един ден седях сама на пейката, когато усетих миризмата на мъж, идващ към мен. Миришеше много силно на мъж — като клошар. Докосна ме по рамото.