Уилям Уортън - Последна любов

— Заповядайте, мадам. Мисля, че тези неща са ваши.

— Той протяга грубите си ръце и хваща ръката ми. Обръща я с дланта нагоре и слага в нея нещо. Оказва се, че това са над петдесет от моите стари пръстенчета със съобщения. Разпадат се от годините. Хартията е изсъхнала и когато се опитвам да я разгърна, се чупи. Човекът седна до мен. Беше много любезен. Чистел камбанариите на всички църкви в Париж. На всеки десет години изчиствал основно по една от големите църкви. Изтърква лененото масло от грамадните дъбови греди, подпиращи камбаните. Смазва механизмите им, проверява дали не са се напукали и сменя изхабените части. Прави го от Първата световна война и с нетърпение очаква да се пенсионира. Разказва ми много неща.

— Мадам, повечето гълъби в Париж умират в камбанариите. Толкова отслабват, че не могат да полетят надолу и пак се връщат горе. Свиват се на топка и умират на главните носещи греди. Понякога измитам стотици скелети и пера. Често виждам умиращи птици, но не мога да направя нищо за тях. Излетят ли от камбанарията, или котките ще ги изядат, или колите ще ги прегазят. Днес на крачетата на мъртвите гълъби намерих вълнени торбички, в които имаше листчета хартия. Разгърнах едно и прочетох съобщението. Погледнах надолу и ви видях. И ето ме тук.

— Той не пожела да обядва в моя дом, но отвори кутията с обяда си и го изяде на пейката до мен. Има съпруга и две деца. И двете живеят в южна Франция. Когато се пенсионира, той и съпругата му ще отидат при тях. Обядвахме заедно няколко дни, докато той почистваше камбанарията. Главната подпора на една от камбаните се нуждаеше от поправка и два дни той кова новата част. На прощаване ми подари ключа за камбанарията. Пазих го през всичките тези години. Даде ми го в случай, че поискам да се кача там и да почувствам какво означава да гледаш отгоре. Каза, че отдавна ще се е пенсионирал, преди някой друг да се качи отново да изчисти камбанарията. Мисля, че искаше да ми каже да отида горе и да видя площада, Дидро, кафенето и градината — всички места, които обитавам. Така и не разбра какво означава да си сляп. Знаеше, че не виждам, но не беше човек, който наистина би проумял какво е слепотата. Държа ключа в чекмеджето със сребърните си бижута повече от десет години, но никога не съм се качвала на камбанарията. Би било много трудно и опасно да отида сама. Може би има много неща за рисуване. Ако ме заведеш веднъж, ще ми доставиш огромно удоволствие.

— И така, сега знаеш нещо за мен, Жак. Не съм разговаряла с никого за това, откакто Роланд почина. Историята ми е необикновена, нали? Доволна съм посвоему. Вероятно е странно да научиш всички онези чужди езици ей така, за нищо, но на мен ми доставя удоволствие. Пък и понякога помагам на туристите, когато се изгубят. Скривам бастуна и се правя, че не съм сляпа. Сигурно суетата ме кара да го правя… Всичко това звучи ли ти смислено, Жак? Само исках да ти кажа защо означаваш толкова много за мен и защо съм толкова дръзка. Няма нищо, ако не ме разбереш. Понякога не знам какво искам. Напоследък животът ми е празен и пуст. Чувствам, че краят ми наближава и че съм била само един незрящ зрител. Никога не съм била част от действителния живот. Винаги съм била извън него, гледайки с незрящите си очи… Твърде много ли се оплаквам? Не обичам хората, които се оплакват. Толкова е лесно да се занимаваш само с личните си проблеми и да не се интересуваш от грижите на другите.

Не съм в състояние да рисувам, откакто тя започна да разказва историята си. Бавно смесвам на палитрата цветовете, които ще ми трябват за фона. Изстъргвам още едно чисто място, където мога да ги разбърквам. Потресен съм.

Мирабел спря да плаче, докато говореше. Историята й е толкова ужасна и невероятна. Поглеждам я и се трогвам така, както не ми се е случвало от години — може би откакто се роди първото ни бебе.

Ставам и се приближавам до нея. Падам на колене. Тя слага ръка на главата ми.

— Съжалявам, Мирабел. Освен слепотата, нито едно от тези страдания не ти се е отразило. Ти гледаш толкова позитивно на живота и живееш така, сякаш нищо не се е случило. Как го правиш?

— Всичко това беше много отдавна, Жак. Само исках да ти го разкажа, за да ме разбереш. Не желая съкровените ми тайни да стоят помежду ни. Надявам се, че разказът ми може да ни сближи.

Ставам и се вглеждам в нея.

— Имаш ли достатъчно сили, за да продължиш да позираш или да приключим за днес? Сега чувствам, че мога да те нарисувам много по-добре, отколкото преди да ми разкажеш за живота си. Виждам дори апартамента по различен начин, след като знам колко добре си живяла тук, колко си страдала после и колко дълго си била сама. Трябваше да се досетя, но не се замислих. Имам един много неприятен проблем, Мирабел — знам как стоят нещата, но не ги чувствам.