Уилям Уортън - Последна любов

— Не, Жак, разказвай. Нали знаеш, че не мога да чета. Разказът ти за един друг начин на живот е много интересен. Нещо повече, искам да те опозная и да разбера как си станал такъв, какъвто си сега. Един от прекрасните аспекти на слепотата е, че мога да прониквам в гласа ти, да изпитвам чувствата ти и да си представям нещата, за които ми разказваш, без нищо да ми пречи. Разбираш ли?

— Да, Мирабел, мисля, че те разбирам. Ще се опитам да разкажа всичко, свързано с моя живот, което според мен ме доведе тук… Записах се в клуба по изобразително изкуство. Заниманията бяха след редовните часове. Повече се гордеех с рисуването, отколкото с хубавите си оценки по другите предмети… Баща ми беше електротехник. Искаше да стана инженер. Работеше усилено всеки ден. Униформата и ръцете му бяха вечно мръсни. Работеше с инженери, които имаха костюми, вратовръзки и чисти ръце. Мечтата му беше един ден синът му да стане като тях. Показваше ми отрудените си изцапани ръце и това беше достатъчно — белега на неуспеха му… Докато бях ученик, избухна Втората световна война. Бях включен в ускорената програма за обучение и ме избраха да ходя три дни в седмицата в техническия факултет във Филаделфия, за да уча инженерство. Баща ми се зарадва много. Най-после някой от фамилията щеше да се издигне… Обучението ми харесваше, но още тогава знаех, че няма да бъда щастлив като инженер. Тази професия е твърде предсказуема. Премахва възможността да грешиш, докато изкуството означава да живееш с вероятността да допускаш грешки… След поредица от странни инциденти, които са твърде сложни за описване, през септември 1943-та аз се озовах на осемнайсет годишна възраст редник в пехотата. Провървя ми и не ме убиха като баща ти. Ала установих едно — оцелея ли, ще стана художник, не инженер. Животът е само един… Родителите ми се зарадваха много, когато през 1946-та се върнах у дома. Бях отсъствал цели три години и те не възразиха много, когато им казах за решението си. Мисля, че дори да бях поискал да стана цирков акробат, пак щяха да се съгласят. Татко рече: „След като прекараш шест месеца с ония откачалки, художниците, с нетърпение ще се върнеш към инженерството“… Започнах да уча изобразително изкуство в университета в Пенсилвания. Станах студент благодарение на оценките си и правителството плащаше за обучението ми — шанс едно на милион.

Залавям се с портрета и постепенно започвам да маркирам по-тъмните пространства на лицето й. В него има съсредоточеност и съчувствие, които искам да уловя.

— Баща ми почти не сгреши в преценката си. Повечето от студентите по изобразително изкуство бяха жени, а мъжете — с изключение на неколцина ветерани — бяха на границата. Беше трудно да се живее с откритата чувствителност, театралничене и чувството за вродена изключителност на другите… Но аз изучавах перспектива, теорията за цветовете и как да използвам различните материали — пастели, водни бои, темперни бои, платна и видовете хартия. Правителството плащаше за всичко. Наистина беше като сбъдната мечта… Повечето преподаватели имаха еднакви предпочитания със студентите. Образуваха се клики. Обучението ми беше езотерично с нюанс на псевдо-Пикасово чувство за драматизма, еротиката и екзотичната абстрактност. Моят естетизъм не се вместваше там. Но аз учех. Бях вманиачен от радост и вълнение. Занимавах се с тъмните цветове и с извивките. Пречупвах всяка повърхност в призматични фрагменти и ги изобразявах с фини дизайнерски багри. Научих се да драматизирам почти на театрално ниво, щом се стигнеше до рисуване. От нас се изискваха огромни страдания — с главно „С“. Един от преподавателите искаше да завързваме ръце за дръжката на вратата и да се отпускаме на пода, за да изпитаме истинска болка. Всичко беше толкова изкуствено, но не ми пукаше. В университета вършех едно, но използвах безплатните материали, големите, добре осветени ателиета и всички друга преимущества, за да разработвам собствената си естетика през свободното си време. Бях убеден — и още мисля така, че светът притежава вътрешна красота и аз мога да я видя и да я покажа на другите, да споделя с тях представите си, без цялата онази престореност, театралничене и интелектуални рационализирания. Бях почти мисионер в убежденията си… Но наистина започнах да мисля, че може би беше по-добре да стана инженер. Понякога простотата и чистотата на чертането ме привличаха… Успях да надрасна ролята на немил-недраг във факултета по изобразително изкуство, развих собствената си естетика, успях да изкарам хубави оценки и станах член на Дружеството на почетните художници. Ала губех самочувствие и не вярвах, че действително ще стана художник. Преподавателите в Пенсилвания ме превръщаха в дизайнер и в член на някакво особено братство или религиозен орден. Научих се да оборвам почти всеки, когато се стигнеше до дискусии в областта на рисуването и до всички онези глупости, които нямаха почти нищо общо с моите представи за изкуството. Беше много потискащо. Разбираш ли, Мирабел? Все още исках да общувам с хората, внушавайки им откровено лично изявление на онова, което чувствам. По онова време „изкуството“ в Пен не се занимаваше с такива неща. В по-голямата си част обучението беше измамничество за привличане на внимание.