Уилям Уортън - Последна любов

Тя става. Приближава се до стената, където съм подпрял портрета. Едва виждам в тъмнината.

— Как бих искала да видя онова, което ти виждаш в мен, Жак. Моля те, продължавай да разказваш. Много ми е интересно.

Знам, че разказвам както за себе си, така и за Мирабел. Сякаш подреждам разбъркани на пода карти. Те са едни и същи, но подредени, вече не са толкова озадачаващи и неразбираеми за мен.

— Около месец след публикуването на дисертацията ми се обадиха от Калифорния. Наскоро ни бяха прокарали телефон и помислих, че някой от колегите ми в училище се шегува. Обадиха ми се от някаква организация на име „Нард Корпорейшън“ — тогава в Америка ги наричаха „резервоар за мисли“, място, където събираха интелигентни хора, за да разсъждават заедно и да решат някакъв проблем. Взимаха някаква идея и се опитваха да я огледат от всички страни… Човекът по телефона ми каза, че са прочели дисертацията ми с голям интерес и искат да знаят дали бих отишъл в Калифорния, за да поговорим за нея. Щели да платят билета и да ми дават по сто и петдесет долара на ден… Бях изумен. Като учител си докарвах малко повече от триста долара на месец. Отговорих, че ще им се обадя. Казах на Лори и тя се съгласи, че трябва да отида. Освободиха ме от училище за една седмица, но без да ми плащат за това време… Свързах се „Нард Корпорейшън“ и ги уведомих, че ще замина. Те вече ми бяха запазили място в самолета и ми бяха уредили среща със заинтересуваните. Предполагам, че не бяха свикнали да им отказват, особено след като предлагаха толкова много пари… Беше януари. Пристигнах в Калифорния в един ясен слънчев ден. Не бях пътувал и живял в места с топъл климат. Метнах палтото си на ръка и отидох в хотела, където ми бяха запазили стая. Само след петнайсет минути телефонът иззвъня и някой от „Нард“ попита дали искам да вечерям с малка група хора в частен дом. Все едно играех във филм. Всичко беше толкова различно от онова, което познавах… Вечерята беше спокойна и неофициална. Домакините и гостите не споменаха за темата на разговора, определен за следващия ден. Едва по-късно разбрах, че по-голямата част от „мисленето“ на корпорация „Нард“ се финансира от американските въздушни сили. Служителите бяха много потайни и спазваха изискванията за сигурност. Аз бях външен човек и ме наблюдаваха, но ми беше забавно… На другия ден отидох в една ниска тухлена сграда, която се намираше на няколко преки от Тихия океан. Спряха ме на входа. Казаха ми да почакам и един от гостите от предишната вечер слезе, подписа няколко документа и ми даде малка пластмасова значка, която да закача на ревера си. Последвах го. Минахме покрай пазачите и се качихме с асансьора на друг етаж… Съвещанието се състоя в една обикновена по размери стая с дълга маса и сгъваеми столове. Казаха ми да седна в единия край на масата… Това звучи като научна фантастика, нали, Мирабел? Сигурна ли си, че те интересува?

— Наистина ме интересува, Жак.

— Е, накратко казано, след като бяха прочели дисертацията ми, те мислеха, че с образованието ми по изобразителни изкуства и с опита с компютри, които ползвах, докато изчислявах статистическите данни за научната си работа, аз бях човекът, когото търсеха… Разбираш ли, Мирабел, аз бях анализирал информацията за моя експеримент с един от първите компютри — истинско чудо за онова време. Плащах по четиристотин долара на час, за да го ползвам. Извоювах си безплатен допълнителен половин час. Данните, вкарани в него, трябваше да бъдат подредени на картончета с дупчици на тях. Нещата се променят удивително бързо… От „Нард“ искаха да помагам на един човек, който работеше в областта на така наречените силози за далечни системи за ранно предупреждение. Искаха да ме обучат за работа с по-усъвършенствани компютри и после да проектирам програми за изкуствено създадени ситуации, които да пускат по мониторите за радарно сканиране. В силозите щяло да има хора, които да търсят неидентифициран самолет или ракета, готвеща се да бомбардира Съединените щати. Не ми звучеше много интересно. Приличаше на инженерството, на което бях обърнал гръб. Но когато ми казах колко ще ми плащат — пет пъти повече от учителската заплата, ми стана интересно… От време на време щях да живея в силоза, без да го напускам. После ще се връщам у дома и ще прекарвам два месеца със семейството си. Преди да ме използват, трябваше аз и Лори да бъдем проверени от службата за безопасност… Един от хората там ми зададе множество въпроси за миналото ми, за да види дали няма да възникнат някакви проблеми. Не бях членувал в никаква организация. Родителите ми не бяха в състояние да плащат членския внос. Политиката никога не е означавала нищо за мен… Казаха, че обучението ми ще започне веднага. Първо ще се занимавам с компютри в университета в Пенсилвания, а после, когато службата за сигурност провери досието ми, щели да ме обучават в някакво неназовано и практически недостижимо място. Можело да кажа на съпругата си, че работя за правителството, но нищо повече. На никой друг не трябваше да споменавам нищо по този въпрос… Всичко стана толкова бързо и бях толкова объркан, Мирабел, че се почувствах неудобно. Ала служителите, които ми съобщаваха цялата информация бяха досущ като присъстващите на защитата на дисертацията ми — обичайните лули, вълнени костюми, бради, мустаци и обувки с тежки подметки, ръчна изработка. Беше ми много трудно… Същата вечер се обадих от хотела на Лори. Бях сигурен, че линията се подслушва. Вече изпитвах параноичен страх от цялата работа. Но в същото време ми беше интересно. Казах й само, че са ми предложили работа с пет пъти по-висока заплата от учителската, но ще трябва често да отсъствам от къщи. Съобщих й, че ще работя за правителството като един вид художник-инженер. Обясних, че ще ме обучават в Пен, но после един месец ще бъда другаде, след което ще се прибера у дома за два месеца… Тя се развълнува. Нямаше никакви възражения и беше сигурна, че ще си бъда вкъщи, когато бебето се роди. Оказа се, че Лори имаше право. Още учех в Пенсилвания, когато се роди Ханк, последното ни дете. След това Лори си направи гинекологична операция — прекъснаха яйцепроводните й тръби. Още нямаше трийсет години и четири деца бяха напълно достатъчно… И така, започнах да работя за правителството. Работата не беше толкова скучна и аз се увлякох по новите компютри. Постепенно си създадох репутацията на специалист по компютърна графика — непознат метод тогава, в средата на петдесетте… Следващите три години работих в един филиал на корпорацията „Нард“. Идеята за далечните системи за ранно предупреждение като ефикасен метод за защита беше разгледана обстойно. После се върнах в главното управление на „Нард“, за да помагам в съставянето на нови методи… Семейството ми се премести в Сан Хосе, Калифорния, близо до „Нард“. Ходех на работа с велосипед. Печелех все повече пари. Къщата ни беше до хълмовете. Децата учеха в добри училища. Купихме си нова кола. Струваше ни се, че животът се разгръща пред нас като предопределена мечта… Сетне се появи Ем Би Ай. Предложиха ми договор и двойно по-висока заплата. Сигурност. Знаех, че те са най-голямата компютърна организация в Америка. В онези години беше трудно дори да се купи оборудването им — даваха го само под наем. Това беше огромна възможност за кариера за човек с моето образование. Приятелите ми в „Нард“ ме насърчиха и аз приех предложението. Пак се преместихме — този път в Уайт Плейнс, Ню Йорк. Беше 1960-та и аз бях само на трийсет и пет… Следващите десет години живяхме на различни места и всеки път си купувахме нова къща. Бяхме в Атланта, Джорджия, в Рали, Южна Каролина и в Минеаполис, Минесота. Вероятно никое от тези имена не означава нищо за теб, Мирабел, но те се намират доста далеч едно от друго… Работата ми постоянно се променяше. Бях включен в програмата за бързо напредващи. Обучаваха ме за висш изпълнителен директор и ме местеха насам-натам, за да видят как се приспособявам. Представях се много добре.