Уилям Уортън - Последна любов

— Кога трябва да заминем? Ще има ли Джак възможност да се дипломира?

— Бях проверил всичко. Искаха да бъда там преди края на април. Това означаваше, че остава само един месец. Също като в армията, Ем Би Ай те караха да бързаш, а после да чакаш. Бях сигурен, че нищо спешно не налага присъствието ми в Париж. Опитах се да обясня на Лори.

— Но това е толкова несправедливо, Джак. Децата са много щастливи тук. Изплатихме дълговете си. Би трябвало да ти разрешат да останеш още малко, поне докато децата започнат да учат в гимназията. Не можеш ли да направиш нещо?

— Ами, не мога да откажа, Лори. Но нали всъщност ме повишават. По този начин Ем Би Ай ще разберат дали съм свръх специалист. Не ми се иска да изпускам този шанс, но ще постъпим, както ти кажеш.

— Не беше честно от моя страна, Мирабел, сега го знам. Лори ме обичаше твърде много и знаеше колко много съм обвързан с компанията, за да откажа… На следващата сутрин децата не отидоха на училище, а аз — на работа. Разговаряхме. Опитах се да изтъкна какъв невероятен шанс е да поживеят известно време в Париж и да научат френски. Там щяха да посещават Американското училище, което имаше добра репутация. Джак, най-големият ни син, искаше да остане и да живее при приятели, но Лори каза, че трябва да правим всичко заедно… Същата седмица започнахме да приготвяме багажа си. Аз дойдох във Франция и намерих къща на „Ла Весине“, недалеч от Американското училище. Пък и беше в предградие, не много по-различно от това, в което живеехме в Минесота, само дето къщите приличаха повече на малки замъци, отколкото на съвременни ферми или на английски градски жилища. Всичко беше наблизо. Къщата, която намерих, имаше голяма морава и ми се виждаше хубава. Наемът беше фантастичен, но Ем Би Ай щеше да се погрижи за него. Върнах се вкъщи със снимки от агента на недвижими имоти. Лори можеше да дойде с мен, за да избере жилище, но не поиска. Имала твърде много работа у дома… И така, пристигнахме през последната седмица на април. Компанията се бе погрижила да опаковат и да изпратят всичките ни мебели. Новата работа веднага ме погълна и аз започнах да осъзнавам колко е трудно да се работи тук, във Франция. Пък и преди не бях работил с персонал — това беше специалността на Лори. Предшественикът ми беше французин и всички негови сънародници, с които работех, ме мразеха в червата. Предполагам, че се бояха да не изгубят работата си… Лори успя да оправи всичко в новата къща за около месец. Тя е страхотна в това отношение, макар да казва, че мрази тези неща. Твърди, че винаги знае кога Ем Би Ай ще ме премести — щом подгъне пердетата. Този път дори нямало да слага пердета… Най-лошото беше, че трябваше да пътувам много. Из цяла Франция имаше филиали и аз отговарях за персонала навсякъде — назначавах, намирах жилища, уреждах уроци по френски, уволнявах, правех промени, когато имаше ожесточени междуличностни сблъсъци и повече от всичко внимавах французите и американците да не се стиснат за гърлото… Повечето французи бяха разумни. Ем Би Ай има добро име и заплатите им бяха високи. Имаха по-големи възможности отколкото в която и да е друга местна компания. Неприятностите идваха предимно от американците. Някои не можеха да се приспособят към френския начин на живот. Мнозина мразеха Франция и французите. Най-често това бяха съпругите на служителите. Не знаеха какво да правят със себе си. Някои имаха хубава работа в родината и бяха принудени да я зарежат. Съществуваше силна ненавист… На второ място идваше приспособяването в училище. Децата имаха избор. Можеха да ходят в обикновени френски училища — безплатни, но ужасни според американските стандарти. Можеха да посещават и смесено училище, където се преподава и на английски, и на френски, но там трябваше да носят униформа. Имаше и Международно училище — в центъра на Париж, но без добра спортна база. Ала според мен най-добро беше Американското училище. Намираше се в западното предградие на Париж, където живеехме, но беше скъпо. За щастие, Ем Би Ай плащаше образованието на децата. Това беше единственото училище, където се преподаваше по американската програма и служителите на Ем Би Ай избираха предимно него… Децата не го харесваха. Приличаше им на изрисуван концентрационен лагер. Имаше тесен двор, кално футболно игрище, без маркировка и разорана писта. Класните стаи бяха с размерите на килии в сравнение с онези в Минеаполис. От едната страна на училището имаше магистрала, а от другата — железопътна линия, по която на всеки двайсет минути минаваха влакове. Нашите деца не можеха да повярват на очите си… Но вече бяхме там. Чувствах се виновен. Трябваше да проверя по-задълбочено какво представлява училището. Още от началото прекарвах повече време, отколкото ми се искаше, в проверки на оплаквания от училището. Пожелах доброволно да стана член на училищното настоятелство, за да видя какво може да се направи. Пък и щеше да изглежда добре в автобиографията ми… Разговарях с децата и с Лори. Казах им, че това е нещо, с което просто трябва да се примирим. Знаех, че няма бейзболен отбор, нито американски футбол, басейн и така нататък, но училището имаше добра академична репутация, а в края на краищата, това е най-важното. Не успях да ги убедя… Устройвахме се бавно. Лори беше страхотна. Правеше всичко по силите си, за да направи живота ни по-лек. Децата постепенно свикнаха с училището и се радваха, че са „първи на село, отколкото последни в града“, както беше в Минеаполис… Работата ми беше едно постоянно предизвикателство, по-голямо, отколкото всъщност исках и не особено удовлетворяваща. Лори не се интересуваше много от Париж. В събота и неделя ходехме да разглеждаме забележителностите, но предимно заради мен. Вълнувах се от музеите, галериите и обаянието на града. Децата бяха отегчени. Харесваше им да се качват на Айфеловата кула, да ходят на Триумфалната арка и още някои неща от този род, но Минеаполис не ги беше подготвил за такова културно преживяване, каквото е Париж. Пък и нямаше „Макдоналдс“ и „Бургер Кинг“… Едно от нещата, които мразеха най-много, беше да учат френски. Според училищния правилник трябваше да имат по един час френски всеки ден. Учителите бяха французи. В това имаше смисъл, но те не разбираха американските хлапета. Много от нашите деца се оплакваха от френските си учители… Изпълнителните директори на Ем Би Ай и съпругите им също ми създаваха главоболия. Компанията бе наела една частна фирма с преподаватели за нашите хора. Започнах да разбирам, че това е сериозен проблем. Ем Би Ай използваше привлекателни млади жени за учителки на мъжете и красиви млади мъже за съпругите им. Неприятностите бяха започнали преди моето пристигане. Наложи се да върнем двама човека в родината, за да успокоим семейната обстановка. Предимно мъжете се увличаха по хубавите млади учителки, но и две жени имаха връзка с френските си преподаватели… И без това имах достатъчно тревоги. Повиках човека, който отговаряше за обучението по френски. За да има мир в семействата, предложих да назначава мъже за учители на мъжете и жени — за жените. Той сви рамене по типично френски маниер.