Уилям Уортън - Последна любов

Тя дава зрънца на кафявия гълъб и го отпраща.

— Ти си удивителна, Мирабел. Не мога да запазя нищо в тайна от теб. Добре. Това е за теб.

Подавам й маргаритите. Тя ги взима от ръката ми и ги поднася към лицето си.

— Ах, Жак, събрали са аромата на цялата природа. Толкова отдавна беше.

Мирабел нежно гали цветна.

— Откъде знаеш, че маргаритите са любимите ми цветя? Жълти ли са?

Тя вдига очи към лицето ми. В ъгълчетата им блестят сълзи. Щастлив съм и същевременно смутен.

— Не ми казвай, че можеш да надушваш и да чувстваш и цветовете, Мирабел. Няма да повярвам. Ако продължаваш така, вече няма да вярвам, че си незряща.

— Би било чудесно. Моля те, Жак, сега трябва да бъдеш галантен. Подаряваш ли цветя на жена, трябва и да я целунеш.

Тя обръща едната си буза към мен и аз се навеждам. Целувам я и в същия миг камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да бият. Тя ми поднася и другата си буза. Целувам я. По лицето й се стича сълза и аз усещам вкуса й на устните си. Разнасящият се на талази, почти какофоничен и дълбок отекващ звук на камбаните изпълва въздуха.

Мирабел се навежда към мен и ме целува по двете бузи. Устните й са сухи и хладни. Гълъбите летят и танцуват около нас.

— Много ти благодаря за цветята. Никой не ми е подарявал цветя, освен баща ми. За десетия ми рожден ден донесе букет, който бе набрал сам. Никога няма да забравя това. Бяха жълти маргарити, също като тези.

Тя отново ги поднася към носа си и прокарва пръсти по цветовете. После оставя китката на пейката и започва да прибира инструментите си.

— Трябва да тръгваме. Сготвила съм чудесен обяд, пък и нали ни трябва достатъчно светлина, за да ме нарисуваш добре.

— Моля те, Мирабел. Не може ли да останем тук, докато камбаните спрат да бият? Едва сега забелязвам колко е хубав звукът им — сякаш слънцето и дъждът са се слели и дъгата съдържа всички тонове.

Седя до нея със затворени очи и наклонена назад глава и слушам. Истинско вълшебство. Чувам вятъра, пляскането на крилете на гълъбите и бръмченето на уличното движение. И на фона на всичко звучи металическият, извисяващ се и силен гръм на камбаните. Защо ли досега не съм забелязвал, че звънят така?

— Ти се превръщаш в истински слепец, Жак. И аз обичам да правя това — да седя неподвижна и да слушам камбаните. Съвсем различни са от онези на „Сен Сюлпис“. И те са хубави, но са по-величествени, по-религиозни и по-уверени в себе си. А камбаните на „Сен Жермен де Пре“ сякаш задават въпроси, на които никой не може да отговори. Нека да слушаме.

После млъква и двамата се заслушваме в камбаните, докато заглъхнат и последните отекващи звуци. Чувам, че в далечината „Сен Сюлпис“ отговаря с дълбоки тонове. Мирабел става. Аз също. Хваща ме под ръка. Не е студено, но не е и топло. Тя леко си обляга на мен.

— Така е толкова хубаво. Никой няма да си помисли, че съм сляпа. Аз съм само жена, която се разхожда с мъж. Толкова е успокояващо. Никога няма да го изпиташ, мили Жак.

Мирабел влиза първа в апартамента. Изважда ключовете си. Инструментите за гълъбите са в чантата й. Търси с пръсти ключалката и безпогрешно слага ключа право в дупката. Обляга се на тежката врата, за да я отвори. Влизаме и тя окачва сакото си на закачалката. Сетне дръпва завесата, за да не става течение и събува обувките си. Надява чехли. Не съм забелязвал това досега, но и не съм се качвал в апартамента заедно с нея. Мирабел винаги е тук, когато дойда.

Започвам да се чувствам като слон в стъкларски магазин. Сядам на стола до вратата и събувам маратонките си. Мирабел слага ръка на рамото ми.

— Не, Жак, не е необходимо да го правиш. Това са само приумиците на една възрастна сляпа жена. Краката ти ще замръзнат. Но, чакай, ако искаш, ще ти дам нещо. Уших ги отдавна, но никой не ги е използвал.

Тя се обръща към килера, където има още една завеса. Протяга ръка нагоре и взима чифт ушити на ръка чехли, подобни на чорапи, които се слагат върху обувките.

— Виж дали ще можеш да ги нахлузиш върху обувките си, ако искаш.

— Вече съм по чорапи. Може ли да ги обуя така?

— Както желаеш.

Тя се насочва към кухнята. Надявам чехлите. Удобни са. Оставям обувките си до вратата.

Мисля, че моментът е подходящ да завинтя електрическите крушки. Започвам от тоалетната. Сменям крушката, щраквам ключа и лампата светва. Правя същото в банята, като се качвам на ръба на ваната.

Лампата в хола е над масата, на която се храним. Мирабел знае какво правя. След като не иска да ходя по пода с обувки, вероятно няма да бъде твърде ентусиазирана, ако разбере, че стоя на масата, където ядем.