Уилям Уортън - Последна любов

— Но, мосю, така няма да учат толкова бързо. Ние имаме богат опит.

— Проверих документацията и открих, че предшественикът ми се е сблъскал със същия проблем. Замислих се и написах докладна записка. Надявах се, че това ще сложи край на всичко. Същевременно се опасявах, че няма да стане така… Оказах се прав. След два месеца дойдоха двама мъже с отлични препоръки и характеристики. Назначих един американец, психолог със специалност семеен консултант, за да ни помогне да се справим с положението… Накрая изчислих, че с количеството на прахосаното работно време, заплатите на учителите и на психолога и с цялото безпокойство на персонала, не си струва нашите служители и съпругите им да учат френски. И без това повечето французи, които работеха с нас, говореха английски. Ала шефовете в Ем Би Ай бяха убедени, че са необходими познания по местния език, затова продължихме по старата система. Вече очаквах с нетърпение да ме назначат другаде — където и да е.

Въздишам и се оглеждам в заобикалящия ме мрак. Едва виждам Мирабел. Двата тесни мръсни прозореца в тази стая не пропускат достатъчно светлина дори през деня, а сега е тъмно като в рог.

— Уморен съм, Мирабел, не мога да продължа. Може би ще ти разкажа още неща утре, когато те рисувам.

Гласът й се разнася в тъмата.

— Както кажеш, Жак. Гласът ти наистина звучи уморено и дори тъжно. Кога искаш да продължим с портрета?

— Бих искал да те рисувам на утринна светлина или рано следобед, ако е удобно за теб.

— Сутрин правя упражненията си от йога, а после се грижа за моите гълъби. Може би ще обядваш с мен и след това ще рисуваш портрета ми. Спомням си, че следобед през прозорците влиза повече светлина, отколкото сутрин.

Съгласявам се. Предлагам да оставя кутията с боите и платното. Тя ме кани да вечерям с нея, но аз искам да се прибера на тавана си. Разстроен съм от онова, което разказах. Чувствам се празен и гол. Изгарям от желание да си тръгна.

— Добре, Мирабел, тогава ще се видим край статуята на Дидро, когато забият камбаните.

Ставам и пипнешком се отправям към вратата, блъсвайки се в масата.

— О, съжалявам, Жак. Тъмно е и ти не виждаш, нали? Чакай да светна лампата.

Тя щраква ключа за осветлението и, разбира се, не става нищо.

— Светна ли лампата, Жак? Не усещам топлина.

— Не, Мирабел. Мисля, че всичките ти крушки са изгорели.

Тя замълчава за миг. После започва да издава някакъв странен звук. Отначало не разбирам какъв е, но сетне чувам, че се кикоти като малко момиче.

— Ох, не е ли ужасно, Жак? Никога не съм се замисляла за това. Седял си в тъмното и си говорел на въздуха. Не е ли така?

— Не. Знаех, че ти си там, Мирабел.

И аз започвам да се смея. И двамата се кикотим в мрака. Усещам, че тя се приближава към мен.

— Извинявай. Не помислих за това. Моля те, би ли купил няколко електрически крушки, за да не бъдеш сляп като мен? Ще ти дам пари, ако искаш.

— Не, не ми трябват пари, Мирабел. Забрави ли, че вече съм богат?

Това ни кара отново да избухнем в смях без някаква особена причина. Тя стои достатъчно близо до мен, за да я докосна. Протяга ръце и ги слага на раменете ми. Долавям лекия й парфюм — досущ повяхваща бледожълта роза.

— Няма нищо лошо, ако ме целунеш по бузата по френски маниер, нали, Жак? Много би ми харесало.

Тя се навежда към мен и аз я целувам по двете бузи. Мирабел също ме целува. За миг оставаме така.

— Трябва да тръгвам, Мирабел. Толкова съм уморен, че едва се държа на краката си. Ще взема автобуса, тъй като няма да нося кутията с боите. Благодаря, че ме изслуша.

— Благодаря ти, че ми разказа за себе си. Така имам да мисля за много неща. Знам, че ти е трудно да говориш за миналото си. Благодаря ти също, че се съгласи да ме нарисуваш. До утре.

Намирам външната врата и я отварям. Щраквам ключа и коридорът се осветява. Все едно възвръщам зрението си. Знам, че Мирабел стои на прага и ме слуша, докато слизам по стълбите. Обръщам се да й махна, но в същото време се сещам, че не може да ме види.

Прибирам се на тавана, измъквам спалния чувал и се опъвам. Запалил съм една свещ, но не правя нищо. Не съм гладен. Само искам да спра потока на мислите си и да намеря покой. Събличам се, вмъквам се в спалния чувал и го намирам много по-бързо, отколкото предполагах.

Беше ужасно, когато осъзнах, че Жак е седял в тъмното, а аз не съм се сетила за това. Той е толкова мил и беше така любезен да ми разкаже за щастливия си живот в миналото. Да сподели всичко това с една възрастна сляпа жена в мрака. Не знам как да го накарам да проумее, че го разбирам — така, както само един слепец познава тъмнината.