Уилям Уортън - Последна любов

Тя стои, без да помръдва и ме гледа. Подава ми да отворя бутилка бяло вино. Залавям се с тирбушона.

— Но това е много хубаво, Жак. Нали каза, че трябва да продаваш картините си, за да живееш. Винаги можем да нарисуваме площада отново. Запомнила съм го безпогрешно. Щастлива съм, като знам, че съм споделила виденията си с друг.

Изведнъж се успокоявам. Мирабел има право. Мога да нарисувам площад „Фюрстенберг“ отново. При това по-добре от последния път. Просто ми липсва достатъчно самочувствие. И в джоба си имам над две хиляди и петстотин франка. Бръквам и изваждам банкнотата от хиляда франка.

— Заповядай, Мирабел, вземи ги. Не са ми необходими сега. Само трябваше да дадеш пари за платното, а вече го направи. Квит сме.

Тя се дръпва от парите, сякаш са змии.

— Не прави това, Жак. Аз съм ти поръчала портрета. Няма да се чувствам удобно, ако не вземеш парите. Моля те. Пък и миришат на кисело, на мръсотия, на евтин парфюм и на пот, като всички пари. Моля те, махни ги оттук, защото не мога да се храня.

Слагам ги на масата до мен.

— Добре, ще обсъдим това по-късно. Сега искам да изям тези вкусни палачинки и да пия от това прекрасно вино.

Протягам чаша и Мирабел се забавя съвсем малко, докато разбере какво правя. Вероятно никой друг не би доловил кратката пауза, но аз вече свиквам със сляпата дама.

— Да, Жак, да пием за продажбата на твоята красива картина. Знаех, че си много добър художник. Трябва да продаваш картините си много по-скъпо. Даваш ги твърде евтино.

— Сега имам повече пари, отколкото са ми необходими, Мирабел. Знам, че ако работя само за пари, ще омърся живота си по-бързо от всичко друго. Щастлив съм, че спечелих тези пари, но те не бива да бъдат причината, поради която рисувам. Вече научих това.

— Ти никога не би рисувал само за пари, Жак. Освен ако не си гладен и отчаян. Но тогава можеш да дойдеш да живееш при мен.

Пием. Виното е сухо и охладено до подходящата температура. Има вкус на стафиди, но в същото време е леко и почти като газирано. Време е да сменим темата на разговора.

— Откъде взимаш вината, Мирабел? Тази бутилка струва почти колкото онази картина.

— Не са мои. Това са вината на Роланд. Тя работеше в Министерството на финансите в Лувъра и за Коледа винаги получаваше каси с вино. Рядко пиехме и в избата има много каси. Радвам се, че мога да ги споделя с теб. Мисля, че и Роланд би била доволна. Поне се надявам.

След виното ядем прекрасно суфле. Чувал съм, че се приготвя много трудно, а тази възрастна сляпа жена го е направила превъзходно. Мирабел непрекъснато ме учудва. Крадешком поглеждам към нея. Мислено вече съм започнал да рисувам портрета й.

Завършваме с обичайния „Поар Уилям“. Стигнали сме почти до дъното на бутилката. Какво ли ще направи Мирабел с крушата?

Сляпата дама разтребва масата и налива две чаши кафе. Пак е направила най-хубавото кафе, което съм пил. Вероятно само ми се струва така, защото много рядко пия кафе. Чувал съм, че най-добрият начин да си изпросиш комплименти, е като накараш гостите си да чакат, докато премалеят от глад. Сигурен съм, че в миналото съм бил жертва на тази теория, но Мирабел поднася всичко в подходящия момент.

Наблюдавам я как сръчно и грациозно взима чиниите от масата, потапя ги в сапунена вода, избърсва ги и ги подрежда на лавицата. Действа ми успокояващо като музиката. Знам, че никога няма да мога да вляза в хармония с движенията й, затова само седя и й разказвам за хората, които купиха картината. Говоря с онази безпристрастна възвишеност, която почувствах тогава и излиза толкова смешно, че и двамата се разсмиваме. Мирабел излиза от кухнята и бърше ръце.

— А сега, Жак, готов ли си да ме нарисуваш?

— Да. Първо ще донеса кутията и новото платно. Мисля да те нарисувам до прозорците, за да има достатъчно светлина.

Тръгвам към коридора. Вмъквам платното и кутията и затварям вратата след себе си. В стаята има само два прозореца. И двата гледат към вътрешния двор, така че няма много светлина. Ала най-лошото са дрипавите пердета.

— Мирабел, имаш ли нещо против, ако смъкна пердетата? Трябва ми повече светлина.

— О, да, разбира се. Съвсем бях забравила, че са там. Седял си с мен на тъмно. Защо не ми каза?

За пръв път, откакто се блъсна в мен и падна, тя изглежда объркана и смутена.

— О, виждах достатъчно добре, за да се храня. Но щом ще те рисувам, ще ми трябва повече светлина.

— Моля те, смъкни ги. Няма кой да ме гледа. Би ми харесало, ако го правеха — поне някой щеше да ме види. Спуснахме пердетата заради Роланд.