Уилям Уортън - Последна любов

Тя млъква. Очите й са още затворени. Мирабел внася такава свежест и мечтателност в онова, което виждам, че усещам как превъплъщавам някои от чувствата й в картината си. Сега имам избор за почти всяко решение — онова, което виждат очите и въображението ми, избирателното виждане на художника и представите на Мирабел. Досущ гълъб в небесата над „Сен Жермен“, аз летя във виденията й и изобразявам желанията й.

Тя продължава да говори, съживява съхранените спомени и всичко започва да ми се струва много по-реално, отколкото го виждам с очите си.

Започвам да мисля, че и аз ослепявам. После осъзнавам, че се е стъмнило. Нямам представа колко е часът, но картината е почти готова. Не вярвах, че ще свърша толкова много работа за един-единствен ден. И всичко, което съм нарисувал, е свързано. Нещо повече, то възпява чувствата ми към Париж, към Мирабел и в голяма степен нейните чувства към Париж, когато е била малко момиченце и сега, като сляпа възрастна жена.

Прибирам кутията си. Мирабел носи зрънца за гълъбите. Голяма част от ятото от „Сен Жермен де Пре“ идва тук и кълве остатъците от храната, която туристите или другите оставят на земята. Облягам се на стената, до която седи Мирабел. Сгъваемото й столче е страхотно. И на мен ми се иска да имам такова. Понякога гърбът ме заболява от стоене. Тя се обръща към мен.

— Усещам, че става хладно. Наистина ли се мръква? Затова ли прибра боите си?

— Точно така, Мирабел. Става тъмно и ми се струва, че и аз ослепявам.

— Не, Жак, така не се ослепява.

Тя още седи там. Гълъбите са накацали около нея. Свечерява се и предполагам, че по това време се събужда инстинктът им за чифтосване, защото двама-трима мъжкари изпълняват танца на ухажването — наперват перушината си, поклащат глави, набухват пера, тракат с човки и обикалят в кръг.

— Играят любовния си танц ли, Жак?

— Точно така, Мирабел. Според мен гълъбите прекарват много повече време в ухажване, отколкото другите същества.

— Но знаеш ли, че гълъбите са моногамни? Изпълняват любовния си танц почти около всяка женска, но се чифтосват само с една.

— Някой ми го каза веднъж, но е трудно за вярване. Би било хубаво, ако е истина. Идеята ми харесва.

— Честна дума. Виждал ли си гълъбите да правят любов на улиците, пред очите на всички, като котките, кучетата и дори другите птици?

— Не, не съм. Може би наистина имаш право, Мирабел. Гълъбите могат да научат хората как да живеят.

— Те само флиртуват с женските, Жак. Показват им колко много държат на тях и ги ценят. Мисля, че е много красиво. Разтрепервам се от вълнение, когато чуя напевното им гукане, тупкащите по земята крачета и шумоленето на перушината. Това е танц, изпълнен с толкова многозначителна и същевременно безцелна страст.

Тя вдига глава към мен в синкавия здрач.

— Знаеш ли, Жак, на този свят няма достатъчно любов. Понякога си мисля, че любовта между гълъбите е последната любов в Париж. В днешно време има твърде много секс, но много малко истинска любов, която сближава всички същества и позволява на едно същество да изрази съкровените си чувства към друго, за да разберат, че те са важни и ценни за тях.

Тя става и сгъва столчето си. Аз го мятам върху кутията си. Предлагам й ръката си и тя я приема.

— Жак, искаш ли да те почерпя в „Ла Палет“ на улица „Сен“? Ще пийнем по чашка кафе или нещо друго. Това е заведение, отдавна посещавано от художници. Не съм била там от десетина години, откакто почина Роланд. Моля те, заведи ме там. Ще ми достави огромно удоволствие да чуя и да усетя вълнението.

Минавал съм покрай това кафене десетки пъти, но никога не съм влизал. Седенето в кафенетата не се вмества в бюджета ми. Надявам се, че няма да харча от спестяванията на Мирабел. Няма да е справедливо, нито правилно.

— Да отидем, щом искаш, Мирабел. Но ще платя аз. Вече съм богат. В джоба си имам хиляда франка.

Усмихвам й се, съзнавайки, че усмивката ми не означава нищо, защото тя не може да я види, но това ме кара да се чувствам по-добре. Усмихвам се за себе си.

Тя държи здраво ръката ми — не я стиска, а само се притиска до мен. Вечерта е прекрасна и сигурно сме много странна двойка. Влизаме в „Ла Палет“, намираме маса в дъното и двамата си поръчваме „Контрьо“ — идеален завършек на добре свършената работа през деня.

Мирабел е наострила всичките си сетива. Разбирам това по въодушевеното изражение на лицето й, по усмивката и по вътрешната й съсредоточеност. Вероятно „долавя“ повече от околната среда, отколкото аз. Затварям очи и се опитвам да преживявам всичко като нея. През това време ликьорът пристига. Разбирам, че е на масата, без да отварям очи. Около нас се разнася ухание на портокали. Чудя се дали щях да го усетя, ако очите ми бяха отворени.