Уилям Уортън - Последна любов

Надувам възглавничката и сядам до Мирабел.

— По-добре да не сядам твърде близо до теб, Мирабел. Не съзнавах, че воня толкова неприятно.

— Не, Жак. Обичам да седиш близо до мен. Не забравяй, че мирисът ти ми харесва. Ухае на нещо здраво и силно. А сега, готови ли сме за проверката? Ще докосвам гълъбите си и после ще ти казвам как изглеждат, нали така?

— Точно така. Но аз само те подразних, Мирабел. Това е невъзможно.

— Ще видим.

Тя протяга пръст и един от гълъбите, който кръжи около нея, каца. Мирабел го взима, обръща го насам-натам и го опипва.

— Този е светлокафяв с две тъмнокафяви ивици на крилете. Има по-жълти очи от другите, а крачетата му са червени. Ти се възхити на тази птица и каза, че е приемлива, дори за гълъб. Така ли е?

Тя има право. И още как. Дори казва неща, които не се сещам да съм споменавал.

— Не мога да повярвам, Мирабел. Хайде, опитай пак.

На ръката й каца друг гълъб — тежък и тъмносин с ивици на крилете, съвсем обикновен на вид. Мирабел гали шията му с пръст и масажира крачетата и стъпалата. Сетне ме поглежда.

— Този е синкавосив с две по-тъмни ивици на крилете. На шията си има червено — досущ петел. Крачетата му са бледорозови, но по-тъмни от кехлибарените очи.

Тя дава на гълъба зрънца и го пуска да отлети.

— Не съм сигурна какъв цвят е кехлибарът, Жак. Оранжев или жълт?

Проверяваме цялото ято. Единственият недостатък в съвършените й отговори е един малък сив гълъб, който не дойде предишния ден. Веднага щом го хваща, Мирабел ми казва, че не знае какъв е цветът му.

Минава час и аз съм готов да се върна към картината си и да започна с фона.

— Къде рисуваш, Жак?

— На площад „Фюрстенберг“ и улица „Жакоб“.

— О, да. Красив площад. Играех на топка там, когато бях дете. Това е едно от специалните за мен места.

— Какво искаш да кажеш — че това е едно от любимите ти места?

— Да, така е, но и нещо повече. Много е сложно. Сега отивай да рисуваш, а аз ще ти обясня, докато обядваме. Трябва да отида да приготвя обяда. Храната за седмицата беше доставена от пазара тази сутрин, така че е съвсем прясна.

Тя започва да прибира нещата си.

Една от странностите на слепия е, че когато спре да ти говори, ти сякаш изчезваш. Стоя там няколко секунди и я наблюдавам, а после се връщам по булеварда. Още съм изумен от способността й да описва толкова подробно гълъбите. Как е възможно една възрастна жена да има такава забележителна памет?

След малко се залавям с картината си. Камбаните на „Сен Жермен де Пре“ започват да звънят сякаш веднага. Нарисувал съм небето и лявата страна на площада с оголелите дървета. Картината е хубава и все още всичко изглежда възможно.

Обядът е чудесен. Опитвам се да говоря за принудителното си вегетарианство и как не ям толкова много месо както преди. Тя е поднесла телешко със зелен фасул и печени ябълки. Приготвени са великолепно. Този път забелязвам как вероятно чисти, защото кухнята е подредена. Всичко, с изключение на абсолютно необходимите съдове, е накиснато в гореща вода в умивалника.

После ме пита къде живея. Разказвам й за тавана, където съм се настанил незаконно, как готвя, откъде намирам храна и за кросовете — почти всичко за живота, който водя, дори за вонята на лепилото и ударите с чука. Опитвам се да го разказвам колкото е възможно по-хумористично. И наистина, ако човек се замисли, всичко това е ужасно смешно.

Тя се вторачва съсредоточено в очите ми.

— Но защо живееш така? Какво ще правиш през зимата, когато стане студено?

— Миналата зима оцелях, а тогава нямах таван, където да се подслоня. Сега имам дом. Тази зима ще си купя още едно одеяло от битпазара и всичко ще бъде наред.

Свършваме с обяда. Тя става, взима столчето и се качва за шишето „Поар Уилям“. Понечвам да й помогна, но после отново сядам на мястото си. Мирабел е твърде бърза. Докато седи на столчето и се протяга нагоре, виждам, че краката й са тънки като на младо момиче на около тринайсет-четиринайсет години. Носи бабешки чорапи. Приближава се до масата. Знам къде са чашите и ги донасям. Тя ми подава бутилката.

— Моля те, Жак, ще налееш ли ти този път? Искам да почувствам, че ме глезят, грижат се за мен и се държат с мен като с млада жена.

Тя сяда и кръстосва глезени под стола. Отпушвам шишето. Уханието на круши отново изпълва стаята и тя го вдъхва. Напълвам чашите. Подавам й едната, взимам моята и се чукаме.

— За Жак, един от най-добрите художници на света.