Уилям Уортън - Последна любов

Надрасквам името си и датата. Почти не се виждат, защото използвам върха на четката. После обръщам картината, озаглавявам я „Мирабел и Дидро“ и пак написвам датата и името си. Възрастната дама наистина се вмества в тази картина. Сякаш винаги е била там.

Слънцето вече не озарява фасадата на църквата, когато прибирам нещата си и тръгвам към къщи. Утре ще използвам едно от големите си плата. Не съм сигурен какъв сюжет ще избера, но знам, че ще рисувам някъде наблизо до мястото, където бях досега. Когато рисувах с моливи и водни бои открих, че всяко кварталче има своите особености и една картина води до друга. Може би ще се опитам да изобразя площад „Фюрстенберг“. Красив е и съм го рисувал три пъти с водни бои и четири-пет пъти с моливи. Когато положението станеше безнадеждно, винаги продавах по няколко рисунки на този площад. Пък и ми правеше удоволствие да го рисувам — това е истинско предизвикателство на непосредствеността. Оттам рядко минават туристи, но и мястото не е точно туристически капан.

Отбивам се в представителството на „Американ Експрес“, точно преди да затворят. Няма нищо за мен. Изваждам от джоба на якето си прегънат на две лист хартия и плик и използвам молива за рисуване, за да напиша сравнително дълго писмо. Опитвам се да опиша картината, която току-що завърших и да им разкажа нещо за сляпата възрастна дама на име Мирабел. Завършвам с уверенията, че съм добре, но всички те ми липсват и пускам писмото до Лори на новия й адрес.

На другата сутрин, след кроса, докато вървя из града, осъзнавам, че очаквам с нетърпение да видя Мирабел — не само, за да се насладя отново на превъзходните й ястия, но и да бъда известно време с нея, да поглъщам силата и жизнеността й и да усещам нейната загриженост, чувствителност и съпричастност.

Денят е хубав. Има още повече слънце и още по-малко облаци. Някои от тях са меки и разпокъсани и се носят тихо и бавно по небето. Ако не спреш и не ги изравниш с нещо на земята, едва ли ще разбереш, че се движат.

Облечен съм в обичайния екип за рисуване — прокъсано и многократно кърпено джинсово яке, което купих за двайсет франка от един пазар за употребявани дрехи. Не си сложих зелената вълнена риза, която обикновено нося под него. Повечето й копчета липсват, но тя все пак топли. Когато тичах тази сутрин, установих, че няма да се нуждая от нея. Започвам да мисля, че дори якето няма да ми трябва. Париж ни предлага да опитаме каква ще бъде пролетта и може би дори малко от лятото.

Стигам до мястото и решавам да нарисувам площада от горната страна и вляво от улицата, която води към него. Всъщност се разполагам на самия площад, защото искам лампите в средата му да бъдат в центъра на картината ми — един вид фокус, около който да се върти всичко друго. Обичам чувството, че съм на въртележка.

Рисувам много внимателно с моливите, представяйки си цялата картина. Удивително е, че човек може да рисува нещо няколко пъти и винаги да го изобразява по различен начин. Готвя се да сложа на палитрата боя за фона, когато започвам да мисля за минаващото време. Нямам часовник. Забравих го. Оставих го на нощното шкафче в спалнята ни, когато събрах багажа си преди повече от година, затова питам минувачите колко е часът. Едва десет без пет.

Затварям кутията, премятам я на гръб и се придвижвам по площада, към църквата „Сен Жермен де Пре“. Поглеждам към улицата, там, където обикновено Мирабел седи на обичайното си място. Опитвам се да преценя колко наблизо мога да се промъкна, преди да ме е усетила. Вървя предпазливо. Ако някой ме гледа, ще помисли, че наистина съм нещо като Джак Изкормвача, специализирал се по възрастни дами, защото буквално стъпвам на пръсти. Преди да стигна на шест крачки от нея, тя се обръща към мен и се усмихва.

— Помислих, че няма да дойдеш, Жак. Разбрах, че не си тук и се разочаровах. Много мило от твоя страна, че в края на краищата дойде.

— Позна ме по миризмата, нали, Мирабел?

Тя се усмихва и изважда за мен втората си надуваема възглавничка.

— Не, в кутията ти има нещо, което подрънква, докато вървиш. Звучи като метал, удрящ се в дърво. Едва после долових миризмата ти.

— Толкова ли лошо воня? Между другото, на какво мириша?

— О, Жак, ти искаш да узнаеш всичките ми тайни. Е, добре. Миришеш на терпентин, разбира се, и малко на пот, защото се съсредоточаваш много усилено. Миришеш и на…

Тя млъква.

— Миришеш на мъж. Имаш специфичен мъжки мирис. Не е уханието на тютюн като на баща ми и на някои други мъже, нито на парфюма, който толкова много мъже си слагат в днешно време. Понякога ми е трудно да ги различавам от жените, освен по звука на обувките им, но дори той се променя. Имаш много специфичен мирис. Не мога да го опиша, но ми харесва. Най-близкото, за което се сещам, е миризмата на конете.