Уилям Уортън - Последна любов

— Жак, трябва да ти платя най-малко хиляда франка, инак не може да ме рисуваш. С радост ще дам повече, ако искаш.

По дяволите, не съм се откачил от въдицата. Всъщност съм налапал стръвта. Мирабел става и се понася по онзи особен неин начин — не влачи крака, но ги вдига едва-едва и опипва земята пред себе си, сякаш се кани да обуе чехли. Бързо се приближава до бюфета. Каква ли още вкусотия ще извади?

Тя смъква отгоре някаква метална кутия с емайлирани рисунки, маха капака и бръква вътре. Изважда една, после още две банкноти от петстотин франка. Затваря кутията и я оставя на мястото й. Връща се на масата.

— Сега знаеш къде сляпата дама крие всичките си пари. Тя не ги крие от себе си.

Подава ми банкнотите. Не искам да ги взема.

— Изчакай, докато завърша портрета, Мирабел. Това е лудост.

— Не, лудост е да чакаш да завършиш картината, преди да съм ти платила. Какво значение има? Така ще имаш пари. И без това ги държа в кутията ей така, за нищо. Можеш да си купиш бои, с които да рисуваш по-добре. Така е много по-логично.

Тя протяга парите още по-близо към мен, като през цялото време ме гледа в очите. Взимам банкнотите. Мирабел има право.

— Ако дойда там, където рисуваш сега, на площад „Фюрстенберг“, може ли да седна до теб? Няма да ти преча. Само искам да те чувствам, като рисуваш и да знам, че действително виждаш онова, което аз само си спомням. Имаш ли нещо против?

Нямам нищо против, но как ще стигне дотам? Това означава да пресече булевард „Сен Жермен“ — широка и оживена улица, каквато една сляпа възрастна дама едва ли би трябвало да прекосява.

— Ела с мен, ако искаш. Ще ти помогна да пресечеш „Сен Жермен“.

— Не, първо трябва да разтребя тук. Ще се изненадаш, като видиш колко добре се ориентирам. Ходя навсякъде из Париж. Преди да прекося булеварда, се заслушвам в стъпките. Започнат ли да се движат, тръгвам с тях. Пък и все се намира някой, който да помогне на една възрастна дама в червен костюм и с бял бастун. Понякога почти се виждам във въображението си. Разбира се, сега булевардът е съвсем различен от времето, когато виждах, но аз се ориентирам по звуците и миризмите.

И така, тръгвам. В момента светлината е напълно подходяща. Осъзнавам, че в края на краищата, ще рисувам две картини едновременно, дори всяка да ми отнеме по няколко дни. Ще ми трябва едно платно за утринната светлина и второ за следобедната. Хилядата франка наистина ще ми послужат.

Рисувам от един час, когато поглеждам до себе си и виждам Мирабел. Седнала е на сгъваемо столче. Усмихва се.

— О, видя ме. Тук съм от известно време, но ти беше толкова зает да се взираш, че не ме видя. Понякога твърде усърдното взиране може да причини слепота. Не е ли интересно?

Тъкмо бях започнал да рисувам глобусите на уличните лампи насред площад „Фюрстенберг“. Кълна се, че всеки има леко различен оттенък. Не се ли вгледаш, ще помислиш, че всичките са бели, ала единият е синкавобял, другият зеленикав, третият жълтеникав, а четвъртият има виолетов оттенък. Никога нямаше да забележа това, ако не бях започнал да ги рисувам. Опитвам се да го обясня на Мирабел. Тя затваря очи, докато говоря, сякаш се опитва си припомни образите в представите си. Известно време мълчим.

— Жак, имаш ли нещо против, ако поговоря за онова, което виждам във въображението си, вслушвайки се във вятъра и вдъхвайки мириса на улицата, боята и теб? Спомняйки си времето, когато бях малко момиченце?

— Не. Ще ми бъде много приятно, Мирабел.

— Ами, преди всичко си спомням, че тук бях като в огромна стая, сякаш не се намирах навън. Дърветата ме скриваха като чадър. От двете страни на уличните лампи имаше пейки и аз седях и гледах глобусите, въртейки глава насам-натам, за да наблюдавам как отражението ми се мести. Стените тогава бяха сиви, синкавосиви, виолетови и кафяво-сиви и когато слънцето ги озареше, те сякаш блясваха с бяла неонова светлина — досущ като небето, прозиращо между листата на дърветата. Сега разбрах, че са боядисали стените в бяло, жълто и светлокафяво. Сигурно е красиво, но не е това, което си представям. Когато бях дете ми се струваше, че улицата към „Жакоб“ е много дълга. Пързаляхме се на ролкови кънки по нея. Тогава имаше малко автомобили и много коне. Само част от улицата беше равна, останалото бяха камъни. Улица „Кардинале“ не беше павирана. Прозорците бяха отворени почти през цялото време и ще останат винаги отворени в паметта ми — с цветята и прострените дрехи, като пеперуди на зеления фон на дърветата. Пролетно време дърветата имаха пурпурни цветове, които после падаха. Събирахме венчелистчетата в полите си и се замервахме с тях. Бяха прекрасни времена.