Уилям Уортън - Последна любов

— Откъде би могла да знаеш това, Мирабел?

— Защото съм сляпа ли? Знам повечето неща, именно защото съм сляпа. Знам, че си добър художник.

— Добре, тогава. За Мирабел, най-добрият сляп критик на изобразителното изкуство на света. Нека всички критици притежават такива задълбочени възприятия.

Отпиваме и аз си спомням.

— Мирабел, ти каза, че площад „Фюрстенберг“ е едно от специалните за теб места. Какво имаше предвид? Обеща да ми обясниш.

Тя отново отпива и навежда глава към масата, после ме поглежда.

— Знаеш ли какво, Жак, аз всъщност не съм сляпа.

Поглежда ме право в очите. Не се изненадвам. Само се чудя защо се преструва. Защо, за Бога, се блъсна в мен, докато рисувах и се нарани? Дали не съм се забъркал с поредната откачалка?

— Разбираш ли, очите ми са абсолютно наред, нищо им няма. Нервите ми отвеждат в мозъка всичко, което виждам.

Тя млъква.

— Но умът не ми позволява да виждам. Сляпа съм на истерична основа, както казват. Опитах всичко, но от четиринайсетгодишна възраст не виждам нищо.

— Искаш да кажеш, че не ме виждаш сега, пред теб? Не виждаш ли тази стая? Какво виждаш?

— Виждам само виденията, които са в главата ми. Имам свой собствен свят от неща, които виждам, но всички те са отдавнашни образи и видения от детството ми. Лекували са ме много доктори. Сестра ми ме води на психиатри и на други специалисти. Понякога мисля, че никога няма да прогледна. Препоръчаха ми да си спомням местата от детството, които съм обичала, да затварям очи и да си спомням какво съм преживяла там. После да отварям очи и да се надявам, че действително ще видя всички онези неща от реалния свят, но никога не се получаваше. Запомнила съм двайсет и две места — всички тук, в квартала. Те са почти като пощенска картичка пред очите ми. В продължение на много години ходех на тези места и се съсредоточавах, опитвайки се да видя нещо — и най-малката светлинка, но нищо не ставаше. Площад „Фюрстенберг“ беше едно от онези места.

— Но какво се е случило? Как е станало така, Мирабел? Това е ужасно.

— Ужасно е за теб. Но за мен не. Лекарите ми казват, че не виждам, защото дълбоко в себе си не искам да виждам. Страхувам се.

— От какво се страхуваш, Мирабел?

— От онова, което ще видя. Научих се да харесвам собствения си свят, в който живея. Да, трудно е да си сляп, но в същото време е много успокояващо.

— Боже мой, но какво се е случило? Защо се страхуваш?

Тя отново отпива от ликьора и задържа чашата пред гърдите си. Никога не съм виждал някой да прави така. Може би не оставя чашата на масата, за да не я бутне несъзнателно с ръка.

— Може би друг път, Жак. Сега искам да поговорим за нещо по-важно, ако може.

Какво би могло да бъде по-важно от слепотата й? Чакам.

— Бих искала да ме нарисуваш. Ти вече ме изобрази в нозете на Дидро и това ми достави огромно удоволствие. Имам чувството, че съществувам във външния свят, а не само в света на моето въображение. Моля те, би ли ме нарисувал?

Не очаквах това. Притеснявам се. Отпивам от ликьора и се опитвам да измисля какво да кажа и как да й откажа, без да нараня чувствата й.

— Аз не съм портретист, Мирабел. Още от ученическите си години се опитвам да рисувам хора. Не можех да го правя тогава и мисля, че не мога да го правя и сега.

— Да, но този портрет ще видиш само ти. Аз не мога да те критикувам. Дори не знам как изглеждам. Само искам да нарисуваш една картина — предмет, който ще каже нещо за начина, по който ме виждаш и за чувствата ти към мен. Това ще означава много за мен.

— Но, Мирабел, това е много скъпо. Ще бъда щастлив да те нарисувам безплатно, но после не мога да ти подаря портрета. Франковете ми свършват.

— В такъв случай можеш да вземеш портрета. Предпочитам да е така. Но няма да ме рисуваш безплатно. Искам да ми кажеш колко взимаш обикновено. Все едно е по поръчка.

— Това ще бъде първата ми поръчка, Мирабел. Но ти нямаш представа от цената. Трябва да взимам по триста франка на картина, за да ми останат достатъчно пари да живея.

— Няма да платя триста франка.

Тя млъква. Хванат съм на въдицата. Мирабел просто няма представа как стоят нещата. Ала сега я виждам по различен начин. Представям си я като картина. Бих искал да я нарисувам, ако тя има желание да ми позира. Бих искал да изобразя вътрешното й спокойствие, жизненост, самота и смелостта, ако тези неща могат да бъдат нарисувани. Това би означавало още пари за бои, но са ми останали само няколко франка, пък и нали идва лятото — все ще продам нещо на туристите. Може да се кача на Монмартр и да поиграя с другите в зоопарка на художниците. Убеден съм, че там ще продам нещо.