Уилям Уортън - Последна любов

— Но това ми се струва неучтиво, мадмоазел, искам да кажа Мирабел. Как е фамилното ти име?

— Това няма значение. Аз ще те наричам Жак, а ти мен — Мирабел. Знаеш ли, Жак, на тази земя не остана никой, който да ми казва така. Сестра ми беше последната, но тя е мъртва от петнайсет години. Не искам името и мисълта за Мирабел да умрат. Моля те, Жак, наричай ме с името от детството ми, Мирабел.

В очите й отново бликват сълзи. Допираме чашите си и те звънтят със звука на истинския кристал. Знам, че тя очаква да кажа нещо.

— За нас двамата, Мирабел и Жак, в този прекрасен ден. Да пием за мечтите на нашето минало.

— И за мечтите на нашето бъдеще.

Пием. Ликьорът е невероятен. Никога не съм вкусвал толкова ароматична течност. Сякаш крушите са се свили, дестилирали и изострили уханието си, докато е останала само есенцията. И двамата пием на малки глътки, затваряме очи, оставяме топлината да се разпространи из телата ни, после едновременно отваряме очи и се усмихваме. Може да е само случайно съвпадение. Усмивката й не може да се сравни с моята, а аз знам, че не се опитвам съзнателно да подражавам на нейната. Мирабел държи чашата до гърдите си.

— Сякаш баща ми е отново жив. Почти усещам присъствието му и го чувам. Толкова съм ти благодарна, Жак, за този прекрасен миг.

Изпиваме остатъка от чашите си и аз запушвам бутилката. Всяка глътка беше като първата — преживяване в друг свят.

— Жак, ще изпия остатъка от бутилката само с теб. Твърде много ли ще бъде, ако те помоля утре пак да обядваш с мен?

Не бързам да отговоря. От една страна не искам да се сближавам с никого, дори да е само една възрастна сляпа дама. Но от друга, изпитвам желание да бъда с нея. Усещам, че у мен се разбиват ледени късове.

— Да, Мирабел, и благодаря. Но първо трябва да издържиш проверката.

Тя се навежда напред, явно озадачена.

— Утре трябва да ми кажеш какви са цветовете и шарките на всеки гълъб, който идва при теб. Да ми покажеш какво си научила днес.

Мирабел се усмихва и това е най-непринудената й усмивка досега.

— Научих много, Жак. Ще останеш изненадан.

Скоро след това ставам и се отправям към вратата. Взимам кутията от коридора и излизам. Мирабел ме изпраща до вратата. Отказва на предложението ми да й помогна да разтреби масата и да измие чиниите.

— Не, Жак, искам това време за себе си, за да изживея отново удоволствието от нашия обед. Пък и няма да е честно, ако стоиш затворен тук в този прекрасен ден, когато трябва да завършиш картината си. Довиждане засега. Au revoir.

Слизам по стълбите и се усмихвам на новото си име. Жак. Дори не съм сигурен дали мога да го напиша на френски.

Останали са два подходящи часа за рисуване. Леко се затруднявам при изобразяването на улицата на преден план и на далечината в десния ъгъл. Мисля да нарисувам автобус на спирката, но това ще противоречи на основния ми замисъл. Няма да включвам и автомобили. Онова, което се опитвам да пресъздам, е Париж, който някак е надживял времето и е такъв, какъвто винаги е бил, но същевременно никога няма да бъде. Не изобразявам и телевизионните антени, колите, мотоциклетите, нито дори велосипедите. Рисувам ли хора, правя ги толкова неясни, че няма проблем с износените им дрехи.

Освен това открих, че когато включвам фигури, независимо колко усилено съм работил върху цялостния обхват на картината, хората възприемат предимно фигурата. Забелязах го при акварелите. Създавам цяла композиция от сгради със сенките по тях, капаците на прозорците, комините, извисили се към небето и усещането си за пространство и после допускам грешката да нарисувам жена, която простира дрехи на един от прозорците. Хората поглеждат картината ми и я кръщават „Жена, простираща дрехи на прозореца“. Но я купуват, при това много по-често, отколкото ако нямаше жена на прозореца.

Вероятно и с тази картина ще възникне същият проблем. Никой не може да пренебрегне небето, дърветата, църквата „Сен Жермен де Пре“, „Ле Дьо Маго“, Дидро и цялостната композиция, но картината ще бъде само „Дамата в червено с гълъбите“. Обикновено става така. Но в случая, заради всичко, което стана, мога да го преживея.

До известна степен решавам въпроса с долния десен ъгъл, като изобразявам сенките, хвърлени от дърветата и облите камъни, които по-рано стояха там, но сетне бяха залети с асфалт. Това не е най-доброто решение, но е единственото, което ми хрумва.

Откривам, че срещам най-големи затруднения, когато работя в горния ляв и долния десен ъгъл. Не подозирах, че отново ще имам същия проблем, докато не стигнах до там. Понякога мисля, че никога няма да се науча.