Уилям Уортън - Последна любов

Пък и ми е приятно да бъда с нея и да ям толкова вкусна храна и то по такъв цивилизован начин. Храним се, обсъждаме ястията и разговаряме за гълъбите и за рисуването ми — нищо сериозно. Знам, че тя изпитва любопитство към мен, но е истинска дама и не задава проучващи въпроси. Понякога е трудно да бъдеш в компанията на жени, особено на американки. Те разпитват за всичко, дори преди да ги опознаеш. Тази е чудесна дама от старата школа, истинска лейди.

Свършваме с месото и тя донася плодове и сирене. Отново всичко е съвършено. Как ли ще се върна към постния си гювеч?

Накрая има кафе. Тя се приближава до един по-висок бюфет, покачва се на столче и измъква някаква прашна бутилка. Избърсва я и я слага в средата на масата.

Кафето, разбира се, е забележително. Пием го бавно. Тя поглежда — ако действително може да вижда — към мен.

— Кажете ми, мосю, в бутилката наистина ли има круша?

Красиво шише. Прилича на оригинален ликьор „Поар Уилям“ — толкова е прашно.

— Да, вътре наистина има круша.

— Това е последното, което баща ми изпрати, преди да го убият. Сестра ми Роланд настояваше да не го пием и да го държим заключено в килера в чест на паметта му.

— Много умно от нейна страна.

— Мосю, днес бих искала да пия заедно с вас от тази бутилка. Беше толкова отдавна. Време е.

Решението е нейно. Харесвам този ликьор. Човек може да усети вкуса на хрупкавата сърцевина на крушата, когато е достатъчно отлежал, а този със сигурност е такъв и мисля, че дори се е поизпарил.

— Много любезно от ваша страна, мадмоазел. Но сигурна ли сте, че искате да го изпиете след всичките тези години?

— Да, убедена съм.

Тя отново ме поглежда с онези ясни незрящи очи.

— Знаете ли как крушата влиза в шишето, мосю?

Никога не съм мислил за това. Знам, че можеш да накиснеш яйце в оцет и после, когато омекне, да го вкараш през гърлото на бутилка, където то отново се втвърдява, но никога не съм опитвал. Предполагам, защото не съм бил достатъчно любопитен. Но не мисля, че това може да се направи с круша.

— Не, мадмоазел, нямам представа. Интересно е, като се замисли човек за това, нали?

— Аз знам как го правят. Изчакват, докато пчелите опрашат цвета на дървото, сетне го пъхат в бутилката и я завързват за клона. Крушата се ражда и расте в шишето. Когато плодът стане голям, прерязват дръжката, свалят бутилката от дървото и наливат ликьора, направен от другите круши. Запушват я здраво с коркова тапа и крушата остава завинаги в шишето. Повече не може да излезе. Не е ли това прекрасна идея, макар и толкова тъжна?

Тя става и пъргаво се приближава до едно чекмедже. Изважда тирбушон и ми го подава.

— Ще бъдете ли така любезен, мосю, да отворите бутилката? И после ще пием от този ликьор, който от петдесет години чака нас, заедно с крушата.

Нагласям тирбушона и започвам да го въртя, а тя отива до бюфета и се връща с две чашки. Отстрани имат гравирани купидони обградени с листа. Дамата сякаш наблюдава как изваждам корковата тапа. Долавям аромата, който изпълва стаята. Подавам й бутилката.

— Ако обичате, бихте ли наляла, мадмоазел? Знам, че мъжът трябва да направи това, но случаят е толкова специален — лично тържество — и ви моля да сипете вие.

Тя взима бутилката. Ръката й не трепери. Налива в чашките, като държи пръста си отвътре, до ръба и щом ликьорът стигне до там, спира. Нещо, за което никога не бих се сетил. Но ако бях сляп, може би щях да се сетя. Всички ние сме слепи за толкова много неща.

Тя приключва с наливането и внимателно оставя шишето на масата. Вдига чашата си към мен и ме поглежда в очите.

— Моля ви, преди да отпием, бихте ли ми казали името си, мосю? Не искам да бъда неучтива, но ми се струва уместно, че щом делим тази напитка, би трябвало да знаем поне това един за друг.

Естествено. От една година насам никой не ме е питал как се казвам. Почти съм забравил, че имам име.

— Наричат ме Джак, мадмоазел. Истинското ми име е Джон, но през последната година започнах да го произнасям Жан, по френски. Звучи ми по-добре.

— Американското ви име ми харесва. Като на английския престъпник Джак Изкормвача. Но мога ли да ви наричам Жак, по френски маниер? Знам, че това съответства на английското Джеймс, но бих искала да ви викам Жак.

Тя не пита как е фамилното ми име, но аз бих й го казал — каквото и да означава.

— Може ли и аз да попитам как се казвате, преди да опитаме този превъзходен ликьор?

— Наричай ме Мирабел, Жак.