Уилям Уортън - Последна любов

Излизам. Възрастната дама снове от кухненския бокс, където готви, до масата, на която ще се храним. Все едно не знае какво е да си сляп. Чудя се дали в тази стая крушките работят. Обзалагам се, че в целия апартамент няма една здрава крушка.

Дамата ми посочва къде да седна и аз се настанявам там. На масата има чисти кърпи за хранене и ордьоври „Сен Жак“ от кокосов орех, горещи в черупките — изисканата кухня, с която бях свикнал по работните обеди. Разбира се, когато имахме работа с французи, храната беше хубава, а цените — невероятни, но аз не плащах. Всички ние харчехме парите на други хора.

Имаше едно заведение на име „Кок Харди“ на около петнайсет минути от офиса ми и често обядвахме там. Персоналът едва ли не пъхаше храната в устата ни, а сервитьорът стоеше до нас и непрекъснато ни поднасяше разни вкусотии. Сметката след такива разточителни обеди беше достатъчна, за да изкарам сега шест месеца.

Но това тук, в тази тъмна стая е добро начало за един от едновремешните ми обеди.

Възрастната дама е сменила червения си костюм и е облякла тъмносин пуловер с бяла якичка и тъмносиня пола. Оскъдната светлина се процежда през прозорците зад нея и озарява косите й. Сплела ги е на плитки и ги е увила около главата си почти като корона.

— Добър апетит, мосю Художник. Надявам се, че кокосовите коктейли ще ви харесат.

— И на вас добър апетит, мадам. Сигурен съм, че ще ми харесат. Това е един от любимите ми ордьоври.

— Аз съм мадмоазел.

— Добре, мадмоазел. Добър апетит.

Храним се бавно и внимателно. Кокосовият коктейл е един от най-вкусните, които съм опитвал. Смесица от миди, бял сос, гъби и „Арманяк“. Има и малко скариди, всяка с размерите на нокът. Чудя се как възрастната дама е успяла да го приготви.

— Отдавна ли рисувате, мосю?

— Сложна история, мадмоазел. Учих изобразително изкуство преди много години, а после работих в една голяма американска корпорация, първо в Америка, сетне тук, във Франция. Но сега отново се върнах към рисуването.

— Пенсионирал ли сте се?

— Да, би могло и така да се каже, но всъщност имам чувството, че съм започнал работа след дълго прекъсване.

Тя млъква. Нямам желание да разказвам цялата история. Още е твърде болезнена за мен. Сещам се, че исках да се отбия в представителството на „Американ Експрес“ и да напиша писмо. Ще го направя, преди да затворят.

За да сменя темата на разговора, решавам, че може би сега е моментът да повдигна въпроса с включването на възрастната дама в картината ми. Неизвестно защо, все отлагам да й го кажа.

— Мадмоазел, надявам се, че няма да възразите, но искам да ви кажа, че бих желал да ви нарисувам, както седите с вашите гълъби на каменната пейка в нозете на мосю Дидро.

Ръката й застива на половината разстояние от устата. После тя оставя вилицата и внимателно избърсва устни с кърпата. Поглежда ме право в очите и виждам, че в нейните бликат сълзи.

— Много ви благодаря. Ще бъда много щастлива, ако ме включите в картината си. Едно от най-неприятните неща за незрящите е усещането и убеждението, че никой не те вижда. Повечето време се чувствам ужасяващо невидима. Мосю, за мен ще бъде огромно удоволствие да знам, че съм изобразена във вашата картина и в света, който вече не виждам. Така ще бъда видима за всички.

Тя навежда глава и нежно избърсва с кърпата ъгълчетата на очите си.

И през ум не ми минаваше, че ще стане такъв голям въпрос. Обикновено бих започнал да се ядосвам. Понякога, когато рисувах акварели и хората искаха да ги включа в картината, бях убеден, че това ще я съсипе. Не умея да рисувам хора. Предполагам, че това се дължи на недостатъчната ми практика. Но след като възрастната дама не вижда и никога няма да узнае как съм я изобразил, аз съм спокоен. Няма да има значение дали ще я карам през куп за грош. Дори може да залича образа й, ако стане твърде лош. Само картината ще знае това, а тя е част от мен. Но се радвам, че споменах за идеята си.

Дамата става, приближава се до мен и с уверено движение взима чинията ми и тризъбата вилица и ги отнася в кухненския ъгъл. Долавям уханието на нещо вкусно, което къкри в тенджерата. Надявам се, че няма да е някое полусурово месо, сготвено по начина, по който французите твърдят, че трябва да се приготвя. Не съм убеден дали ще се справя с него след принудителното си вегетарианство.

Но не, отново е едно от любимите ми ястия. Жената сигурно чете мисли. Поднася ми месо ала крем с гъби, печено в раковина и гъст сос, леко подправен със същия „Арманяк“, който бе сложила на кокосовите коктейли. Донася и няколко печени ябълки и тънки бели аспержи. Получавам най-доброто от споразумението. На тази цена, ако иска, ще й опиша всички гълъби в Париж.