Уилям Уортън - Последна любов

Скривам всичко. Напъхвам спортния си екип там, където никой няма да го види, но същевременно ще съхне и бързо се измивам с водата, която съм налял в бутилките от виното. Нямам сапун. Прибирам на безопасно място ключа и фенерчето и тихо слизам по стълбите. Никой не идва на работа преди осем, така че съм спокоен. Вратата на портиерката също е затворена.

Излизам на улицата. Слънцето се е издигнало и удължената полегата светлина прави всичко ясно и блестящо. Обичайно парижко утро, изпълнено със звуците на боклукчийските камиони, течащата в каналите вода и гукането и плискането в мръсната вода на гълъбите, които се събуждат. Гледам ги как се понасят към небето. Предполагам, че тукашното ято живее в камбанарията на „Сен Маргюрит“. Замислям се за сляпата възрастна дама и онова, което каза за гълъбите. Каква смахната идея! Но трябва да призная, че птиците изглеждат страхотно на фона на небето и аз ще ги използвам, за да обединя изображенията в картината си.

Решавам да тръгна направо по „Анри IV“, откъдето минава автобусът, за да мога по-дълго да съзерцавам задната част на Нотр Дам. От моста гледката е специфична. Вижда се и градинката, сгушена в края на острова.

Пристигам на мястото си за рисуване в осем и трийсет. Оставям кутията с боите и сядам на пейката. Потъвам в мисли какво ще рисувам и полагам усилия да ме осени вдъхновението. Мъча се да се науча на това. Твърде съм агресивен, насилвам сюжета, променям го и се опитвам да го превърна в част от себе си, вместо той да ме обсеби. Дишам дълбоко, опитвам да се отпусна и да си вдъхна увереност. Прекарах толкова много години, през които отпускането се обръщаше срещу мен. Всеки ден беше една надпревара, за да се види кой ще дойде пръв на работа и ще си тръгне последен. Дори не съм съзнавал, че е така. И не само аз — всички бяхме такива.

В девет камбаните започват да бият и аз се залавям за работа. Днес съм се преместил малко по наляво. Няма начин някой да се блъсне в мен и мога да използвам пейката, за да сложа шишетата с лака и терпентина.

Започвам с небето. Рисувам от горе на долу и оцветявам пространството между дърветата и около покривите на сградите. Обичам първо да изобразявам небето, преди да се заема с другото. Всичко останало зависи от небето. Пък и няма да го зацапвам, докато рисувам после.

Осветлявам върха на камбанарията, когато тя се промъква зад гърба ми. Изобщо не я чувам, нито я усещам.

— Ах, мосю Художник, вие сте тук. Хубаво. Доволен ли сте от картината си в този прекрасен ден?

Тя протяга ръка да се здрависаме. Ръцете ми са сравнително чисти, по тях има само няколко петънца синя и жълта боя. Бързо ги избърсвам в парцала и се ръкувам с нея.

— О, няма значение, ако ме изцапате с боя, мосю. Усещам къде е и мога да я изтрия със салфетка.

Усмихва се. Как ли е разбрала какво правя? Естествено, нали се позабавих, преди да стисна ръката й. Дамата е истински Шерлок Холмс.

— Да, мадам, засега рисуването върви добре. В момента изобразявам камбанарията на фона на небето.

— Сигурно се чувствате като гълъб, който лети там нависоко. Понякога, докато заспивам, си представям, че съм гълъб, който се рее в небето, близо до камбаните, над дърветата и улиците. Прекрасно е.

Тя млъква.

— Знаете ли, често сънувам това. В сънищата си съм зряща. Под себе си виждам целия Париж, който блести, окъпан във вълшебна светлина. Никога не съм сляпа в сънищата си. Не е ли интересно?

Това ми говори нещо — че тя не винаги е била сляпа. Подходът ми е типичен за психолог. Или пък жената обича да лъже, което също е интересно. Отново започвам да рисувам. Тя застава до мен.

— Мосю Художник, може ли да се споразумеем за нещо?

Господи, какво ли ще последва? Отдръпвам се от платното, но не оставям четката. Готов съм да заема отбранителна позиция. Едва ли не, виждам заглавието на първата страница на „Соар“: „Американски художник, арестуван за нападение с четка над възрастна сляпа жена“. Разбира се, на френски.

— Виждате ли, мосю, познавам всеки един от гълъбите в моето ято, всичките четирийсет и шест, но само от допира до тях. Много бих искала да знам как изглеждат. Какъв цвят са и какви шарки имат. След като сте художник и сте обучен да виждате точно и ясно, можете ли да ми ги опишете?

Тя млъква. Аз чакам. Какво ли ще последва? Спомена нещо за споразумение. Пари ли ще ми предложи?

— Ако го направите, мосю, днес ще ви сготвя хубав обяд. Уверявам ви, аз съм отлична готвачка. Чревоугодник съм. Както вече ви казах, загубите ли някоя от дарбите си, другите се изострят. Възприятията ми за вкус и обоняние са много силни. Мисля, че храната ми ще ви хареса.