Уилям Уортън - Последна любов

Преди да заспя дълбоко, си спомням, че утре трябва да се отбия в представителството на „Американ Експрес“, за да проверя дали има писмо от Лори или от децата. И аз искам да им пиша и да кажа, че съм добре и се справям с рисуването.

Неговият мирис е толкова различен от онзи на повечето хора. И това не се дължи само на терпентина. Пък и гласът му — понякога спокоен, когато отговаря на въпросите ми, но въпреки това развълнуван. В същото време той е тъжен и самотен. Мисля, че е добър художник.

Беше толкова любезен да дойде при мен край паметника. Днес краката на мосю Дидро миришеха на плесен — може би от дъжда и от гълъбите. Миризмата беше по-силна от обичайната.

Мисля, че мосю Художника не се интересува от моите гълъби. Долових го в гласа му и по начин, по който седеше — макар и на възглавничката ми. Чувствах, че му е неудобно. Трябва да го науча да ги обича като мен. Надявам се, че утре ще дойде пак. Усещам мириса на терпентин от сакото ми.

Надявам се, че не се държах твърде неразумно. Толкова рядко намирам някой, с когото да разговарям — човек, който не мисли постоянно за слепотата ми. Другите са слепи. Често изпитвам съжаление към хората, които живеят затворени в този свят, а не извън него като мен. Това е много трудно и жестоко за тях.

Събуждам се с първите слънчеви лъчи. Навличам спортния екип — шорти, тениска и анцуг. Най-хубавото, което взех, когато заминавах, бяха двата чифта маратонки. Имах ги от три години, но никога не бях тичал с тях. Изпитвам страх от мисълта, че един ден ще се износят. Те струват петдесет долара. Сега използвам единия чифт само за бягане, а другия — за всеки ден, докато рисувам.

Измъквам се през външната врата. Никой не е станал толкова рано, освен боклукчиите и метачите — алжирци. Започвам обичайното си загряване. Тичам по „Ледру-Ролен“ и прекосявам реката. Стигам до кея на левия бряг. Там бягам в малкия парк и в градината със скулптурите.

Тичам покрай кея, макар че често трябва да се качвам и да слизам по стълбите. Взимам стъпалата бързо и по две наведнъж. Искам кръвта ми наистина да закипи. Тичам, докато стигна до моста „Александър III“ и минавам по него. Светлината вече е по-ярка и уличното движение се съживява. Не обичам да бягам, когато има твърде много автомобилен дим.

Хуквам по улицата над кея на десния бряг. Понякога се налага да лавирам между щандовете на букинистите заради пътя, който строят покрай кея. Продължавам за по-напряко през „Маре“ и се отправям към Бастилията. Уличното движение става все по-натоварено. Тичам надолу по улица „Рокет“ — пътят, по който се прибрах вчера и после нагоре, по улица „Келер“ и към дома си. Бягам само около час, но това ме разсънва. Влизам безпрепятствено в сградата, защото портиерката спи до седем и трийсет, дори до по-късно. От мен капе пот, докато тихо и бързо изкачвам стъпалата — по две наведнъж, както обикновено — към скривалището си.

Събличам анцуга и го окачвам на куката зад вратата. Простирам влажните си шорти и тениската на въжето, опънато покрай далечната стена зад дългите дъски. Лягам на пода, докато престана да се потя. Имам малко парче черга, което намерих сред отпадъците на магазина за килими на ъгъла на улица „Шароне“ и авеню „Ледру-Ролен“. Лежа на чергата, нормализирам дишането си и се опитвам да се отпусна.

След около пет минути започвам да дишам дълбоко, като броя до сто, правя коремни преси и после — няколко упражнения от йога. Завършвам с петдесет бавни лицеви опори, като всеки път вдигам ръце от пода.

Мисля, че никога не съм бил в по-добра форма — поне от гимназията. Хубаво е да бъда във форма, защото нямам никаква подкрепа, нито социална осигуровка от французите или от Ем Би Ай. Трябва да съм здрав. Ала най-хубавото е, че е такова огромно удоволствие да бъдеш във форма.

Когато преди около година започнах да живея по улиците, бях тръгнал бавно по нанадолнището. Не се хранех, не поддържах хигиената си, изпивах по една бутилка червено вино всяка нощ, за да заспя и се събуждах по обед с ужасно главоболие. Бях на път да стана истински клошар. Трудно е да се повярва колко бързо човек може да се плъзне по наклонената плоскост, когато не му пука.

Тази сутрин се излежавам и си позволявам обичайната неделна гощавка, макар да е едва четвъртък. Поне аз мисля, че е четвъртък. От вчера ми е останал къшей франзела и аз го потапям в чашата кафе, което варя на котлона. Истински разкош. Облягам се на рамката на леглото и се вглеждам в картината. Изгарям от нетърпение отново да се заловя с нея. От вида на небето, което видях, докато тичах, съдя, че онази възрастна сляпа дама имаше право — денят ще бъде страхотен и идеален за рисуване.