Уилям Уортън - Последна любов

Как да откажа? Това означава, че няма да стигна доникъде с рисуването, но аз не бързам. Никъде не отивам. Тя сигурно живее наблизо, щом е сляпа.

— Живея съвсем наблизо, зад статуята на мосю Дидро, там, където е италианският ресторант. Улицата се казва „Сизо“. Живея на номер пет, на втория етаж. Има само една врата на етажа. Дойдете ли, просто почукайте.

Господи, може би в края на краищата тя наистина притежава шесто чувство и чете мислите ми.

Дамата млъква и чака на свой ред. Знам коя е улица „Сизо“. От двете й страни има ресторанти. Мислех, че там не живее никой.

— Разбира се, мадам. Ще ми бъде много приятно отново да ви видя сред вашите гълъби и щом желаете да ме поканите, ще бъде удоволствие да обядвам с вас. Благодаря.

— Аз ви благодаря, мосю. Надявам се, че не ме мислите за твърде дръзка, но това означава много за мен. Пък и ще се радвам да обядвам с човек, с когото мога да разговарям на английски.

Отново започвам да рисувам. Смятам, че се възползвам от слепотата й и тя няма да разбере, но дамата открива веднага. Вероятно от посоката на движенията ми или от звука на четките.

— Да, рисувайте, докато прецените, че е време да спрете. Вероятно когато уловите прекрасната светлина върху камбанарията на фона на небето. Ще ви чакам.

Тя се обръща. Продължавам да рисувам купола и тежките камъни на огромната камбанария. Замислям се за въжделенията на сляпата дама да бъде гълъб и да лети високо в небето. Започвам да рисувам с много по-силен замах и с нова чувствителност. Удивително е как може да ти въздейства една идея.

Рисувам вероятно петнайсетина минути или половин час и картината става хубава — една от най-добрите, които някога съм правил. Оставям четката и отивам да седна до възрастната дама.

Тя се обръща към мен и се усмихва с тихата си и не съвсем тъжна усмивка.

— Надявам се, че не ви прекъснах във важен момент. Наистина високо оценявам помощта, която ми оказвате. Още не съм се занимавала с гълъбите, но както виждате, те ме чакат.

Гълъбите действително са накацали по нея. Удивително е, че врабчета или други птици не идват. Но като си помисля, само гълъбите са достатъчно питомни, за да се приближават до хората. Или са много глупави, или много доверчиви — както твърди дамата.

Тя отваря малкия сак и разгръща комплекта с инструментите. Това е като някакъв сигнал. Протяга пръст и два гълъба идват — единият каца, другият се колебае. Жената слага ръка върху него.

Гълъбът наистина е странен — черен, сякаш е опушен и с малки шарки на гърба. Гърдите му са малко по-светли, а на бедрата има почти бели пера. Човката му е жълтеникава с ивица виолетово-синьо, а крачетата — жълто-розови, почти с цвета на сьомгата. Описвам всичко това на сляпата дама, а тя преглежда гълъба и отстранява няколко люспи от крачето му.

— Тази птица не е млада. Трябва да е на повече от пет години. Казва се Никол. Отдавна е в ятото. Има най-малко петнайсет гнезда и повечето й малки са пораснали. Някои от синовете й са напуснали ятото. Тя слабее и мисля, че тази година ще направи само едно гнездо. От начина, по който я описвате, гълъбицата не е много красива, нали? Винаги съм мислила, че е една от най-хубавите. Предполагам, че онова, което ние, хората, намираме за красиво у гълъбите, не е задължително така за тях. Може би понякога е най-добре да си сляп, за да виждаш нещата такива, каквито са и да не си заслепен от начина, по който изглеждат.

Тя нежно отпраща Никол и на ръката й кацва друг гълъб — почти чисто бял и със симетрични синьо-сиви шарки. Голям е и на шията има оттенъци от всички цветове на дъгата. Човката му е красива, а крачетата — почти без люспи и със синкави нокти. Описвам го, колкото е възможно по-подробно.

— О, да. Винаги съм имала чувството, че този гълъб е бял. Много е деспотичен, а е едва от миналогодишното гнездо. Почти винаги е един от първите, които идват при мен, но не защото му има нещо. Само иска зрънцата, които им давам.

Тя започва да го храни със зрънца от отделна торбичка и гълъбът бързо ги кълве от пръстите й. Дамата го отпраща по-припряно от останалите.

Седя и описвам всяка птица, която долита. Това продължава повече от час. Доставя ми удоволствие да описвам точно гълъбите. Това има нещо общо с внимателното взиране, докато рисувам. Но в същото време искам да се заловя за работа.

— Е, мосю Художник, мисля, че за днес стига. Има два гълъба, които не дойдоха. Вероятно са с друго ято или нещо им се е случило. Броят на гълъбите, убити от бясно препускащите автомобили в този град е ужасяващ. Колите никога не спират и блъскат гълъбите по улиците. Трябва да приемат закон срещу това.